Най-скъпата жертва

„Тогава Авраам повдигна очи и видя, и ето, зад него един овен заплетен с рогата си в един храст. И Авраам отиде, взе овена и го принесе във всеизгаряне вместо сина си. И Авраам нарече това място: ГОСПОД ще предвиди.“

Битие 22:13-14а

В днешно време думата святост и жертва са еднакво старомодни и неразбрани. Когато, обаче започнем да четем Библията, ние постоянно се натъкваме на тях. Следователно или Библията е старомодна и неактуална книга, или ние трябва да разберем какво означава да сме святи и да принасяме свята жертва на Бога днес. Бог ни нарича свят народ, нарича църквата Си свята и ни е дал Светия Си Дух, за да ни помага да напредваме в святостта. Освен това не само в старозаветното поклонение, но и в Новия Завет, в ерата на Църквата виждаме, че Божия народ свещенодейства и принася жертви на Бога. Да жертваме на Бога е свято дело! Но едно дело е свято, когато се върши от свят народ и за слава на единия истинен Бог! Ето защо сме събрани днес тук. Ние сме на богослужение, защото сме църква Христова. Самата дума богослужение ни казва две неща – че Бог ни служи тук и че от своя страна ние Му служим. Днес ще видим от Божието слово по какъв начин Господ желае да Му служим и да Му принасяме жертви.

Нека първо отворим Битие 22 глава. Там е записана онази незабравима случка от живота на патриарха Авраам, когато той отива на хълма в местността Мория (който най-вероятно съвпада с хълма Голгота край Ерусалим), за да принесе на Бога единствения си възлюбен син Исаак. Какво всъщност иска Господ от Авраам? Той иска от него да Му даде детето напълно. Не просто да го убие, но и да го изгори в знак на поклонение. Накрая от Исаак би останало само шепа пепел. Авраам дори не би могъл да го прегърне и целуне преди да го погребе. Той щеше просто да вземе шепата пепел и да я разпръсне във въздуха. След отпращането на своя извънбрачен син Исмаил, това изпитание означава за Авраам да предаде на Бога всичките си земни, човешки мечти, намерения и очаквания, да се остави изцяло в ръцете на Бога, на Неговата милост и Неговата сила.

Четейки историята ние въздъхваме с облекчение, когато накрая Ангелът Господен му извиква от небето да не убива детето. До този момент ние вече сме се идентифицирали с Авраам и съпреживяваме мъката от болезнения избор да бъде верен на Бога докрай. Мислим си какво бихме направили ние в неговата ситуация. Дали не бихме спорили с Бога? Дали не се бихме решили да направим едно „малко и незначително“, временно отстъпление от вярата в Бога, и то напълно обосновано от Библията? Все пак Бог не е като боговете на другите народи, които искат такива неща от тях? Нашият Бог е милостив, дълготърпелив и любящ. Оттук можем следователно да направим „съвсем библейското“ заключение, че Бог не прави такива неща и сигурно сме се объркали нещо. Вероятно не сме чули правилно какво Той иска от нас? Или бихме придали едно по приемливо тълкуване на думите Му, за да не се налага да преминем през това болезнено изпитание. Само че, ако бяхме направили всяко едно от тези неща, ние щяхме да се превърнем в хора, които „напълно подкрепят Исус и вярват в Неговото спасително дело“, но просто не са много заинтересовани от глупостта на кръста!

Тази старозаветна история ни говори толкова силно за кръста в живота ни! И това е така не само защото е предобраз на кръстната смърт на Исус Христос, който е единородният и възлюбен Син на Бога, който е убит за греховете ни на хълма Голгота, и който възкръсва в третия ден от мъртвите. Историята за Авраам и Исаак ни показва неизбежността на жертвата и страданието в нашия християнски път. Не се знае колко време минава между отпращането на Исмаил и това изпитание, но Исаак е достатъчно голям да разбира какво се случва. Както казах, за нас е успокояваща мисълта, че в края на краищата това е само изпитание и Авраам не се налага да убие детето.

В Евр. 11:17, обаче е записано, че Авраам всъщност принася Исаак. Ние виждаме в библейския текст, че той не го убива, но Бог счита неговата готовност и решителност да изпълни напълно волята Му, за принесена пред Него жертва. Това е подобие на историята записана в книгата на пророк Даниил 3 глава, само че с обратен знак. Там Седрах, Мисах и Авденаго отказват да се поклонят на златния образ на Навуходоносор. Той им говори, че ако са готови да паднат и се поклонят, ще бъдат пощадени, ако ли не – ще бъдат убити в огнената пещ. Те отказват дори да се подготвят да паднат за поклонение пред идола. Как се отнася това до историята в Битие 22 гл.? Авраам отказва да спори с Бога; отказва да отлага изпълнението на Неговата воля; не се съгласява да намери основателна причина да не извърши това, което Бог иска от него, макар и да знае какви биха били последствията. В текста в Евреи 11 гл. се казва, че Авраам вярва в Бога и в Неговата сила, затова предпочита да Му се покори, вместо да спори с Него.

Аз вярвам, че днес по-голямата част от новите богословски течения са предизвикани именно от отказа да носим кръста си. Ние не желаем да се покорим на Бога и да живеем свят живот според словото Му, затова започваме да търсим аргументи в полза на нашето непокорство. Божието слово казва, че хомосексуализмът е грях и гнусота, но ние сме решили че той не трябва да е това, затова измисляме богословие, което го оправдава. Божието слово казва, че не можем да сме ученици на Исус, ако не носим кръста си всеки ден, но ние не желаем да страдаме за Христос, затова си измисляме богословие на просперитета. Ние спорим с Бога, вместо простичко да се покоряваме.

В Римл. 12:1 ап. Павел чрез Светия Дух ни умолява да представим телата си за жертва жива, свята, благоугодна. Да представим телата си на Бога е жертва. Това не означава да убием телата си, а да ги предоставим на Бога за инструменти на правдата, за да вършим това, което прославя Него и което Той иска от нас. Това е същността на святостта. Ние не сме святи, защото сме съвършени, а защото сме се отдали в служба на Бога. В Стария Завет, когато нещо трябва да служи за целите на богослужението, то се отделя и освещава, т.е. от този момент нататък то може да служи само и единствено за богослужебни цели - то е свято. Такива са храмовите принадлежности, но такива са и свещениците. Те са специално избрани и отделени от народа за да служат единствено на Бога в скинията или храма.

В Новия Завет ние всички сме свещеници. Ние сме призовани чрез благовестието и осветени чрез кръщението с вода и Светия Дух, за да принадлежим на Христос, да бъдем Негов народ, свят народ, ревностен за добри дела (1 Петр. 2:9; Тит 2:14). Като Божии свещеници ние принасяме молитви, жертва на благодарност и възхвала. Но има една жертва, която Бог желае да Му принасяме повече от всичко. Най-скъпата жертва, която можем да принесем на Бога, са нашите тела. Бог желае да владее не само нашите души, но и нашите тела. Неговата заповед е да Го възлюбим с цялото си сърце, душа и ум, но и с цялата си сила. Той очаква делата ни, любовта ни към ближния, да показват любовта ни към Него. Той желае на дело, нашите тела да се превърнат в части на Христовото тяло! И за това ние се нуждаем от Светия Дух, който ни съединява с Христос и ни прави едно тяло, една църква, един народ! Ела, Святи Душе! Ела, Господи Исусе! Ела, Пресвята Троице, и пребъдвай с нас и в нас, до века!

Който намери живота си, ще го изгуби!

„Който намери живота си, ще го изгуби, и който изгуби живота си заради Мен, ще го намери.“

Мат. 10:39

Днешният евангелски текст е едно от тези поучения на Господ, което в никакъв случай не може да ни остави безразлични и още по-малко – да не разберем, че в него той говори за нас, за мен и за теб! Думите му не са леки за приемане, напротив, Той разкрива с най-болезнени подробности какво означава да сме Негови ученици, дори това да означава, че огромните тълпи, които го следват ще намалеят до една шепа верни хора, готови на всичко за Христос. Господ съвсем целенасочено говори за кръст, страдание и тежка раздяла, за да покаже ясно цената, която всеки, който желае да Го следва, трябва да плати. Той ни представя пред избор, който трябва да направим. Той ни представя пред избора дали да Го последваме с всички последствия, които това решение ще ни донесе или да Го отхвърлим. Той въобще не е дошъл, за да гали ушите ни. Той говори това, което ще ни спаси. Самият Христос е нашето спасение, затова Той е толкова радикален, когато говори за това какво означава да Го следваме. Той не ни дава друг избор за вечен живот освен да повярваме в Него и в Неговия Отец и да приемем Светия Дух. Когато разгледаме това поучение на Исус в неговата последователност ние виждаме, че Той говори думи, които не са лесни за приемане. Той ни учи че трябва да се боим от Бога, който има властта да погуби в пъкъла и душата и тялото; че любовта ни към Него трябва да е по-голяма от любовта ни дори към най-близките ни; че ако не се откажем от този живот, който живеем на тази земя, с всичките му позитиви и не приемем Неговия живот с всичките му негативи, ние никога не можем да бъдем с Него, да бъдем Негови ученици.

Господ използва думата „меч“, за да опише разлъчването, което се случва тук на земята между най-близки хора, в следствие на вярата в Него. Той използва тази дума, защото за древния човек мечът е средство за екзекуция, за страдание. Дори и ако не те убие, когато те пореже меч, това е много болезнено. Поради тази причина Той казва „Аз дойдох да хвърля меч“. С тези думи Той сякаш се опитва да им каже: „Моето учение не е лесно за приемане и не е безболезнено! Моето учение ще донесе болка в живота ти!“ Той не казва, че ще ни донесе радост, забавление, лесен живот, а гонение, отхвърляне и разделение между най-близки хора. Това не е едно популярно поучение. Не е проповед, което всеки би могъл да приеме с лекота. Господ не идва с празни обещания. Той идва с надежда и обещание за вечен живот, но ни дава и изискванията, за да постигнем този вечен живот, и Той в никакъв случай не прави компромис със Своите обещания. Той казва: „Всеки един, който се отрече от себе си, който нарами кръста си и Ме следва ще намери вечен живот! Но този, който Ме следва без да носи кръста си, без да носи болката и страданието, които донася истинската вяра в Мен, без да е готов да се отрече от всичко, което му е най-любимо, такъв човек не може да наследи Моето небесно царство!“

Днес има два огромни по своето влияние и обхват идола, на които целият свят се кланя. Първият е парите, богатството, и това не може да е изненада за вас. Господ ни учи, че трябва да изберем на кого ще служим – дали на идола на парите и богатството или на Него. Но за много от нас другият идол ще бъде изненада. Това е идолът, за който Той говори в днешния текст – семейството. Той ясно ни показва, че дори семейството може да се окаже пречка за верността на един християнин към Христос. Затова Господ казва, че има разделение в семейството, следствие на благовестието. Но как Христос може да ни разлъчи един от друг? Как може да отчужди съпруг от съпруга или майка от деца? Чрез любовта ни към Него и вярата ни в Него! Тези които Го обичат са достойните за Него, които ще бъдат отделени от всички останали за вечен живот. Любовта ни към Бога ни прави врагове на тези, които не Го обичат и не вярват в Него, дори и когато те са наши най-близки по плът хора. Любовта към семейството е най-силната и трудно преодолима разделителна черта между този свят и Божието царство. Когато тази добра и богоугодна обич, която Бог ни е дал към нашите близки, се превърне в пречка за любовта ни към Бога, т.е. доброто започне да пречи на най-добрата, най-върховната любов, тогава тази обич се превръща в грях, защото тя ни пречи да постигнем целта на нашето съществуване. И тази цел, която Бог ни е поставил като Негов образ и подобие, не е просто да създадем семейство и поколение, защото тогава ние морално не бихме се различавали от всяко животно. Ако ние живеем само за да се оженим и да народим деца, ние не правим нищо по-различно от всяко куче или гларус. Целта ни като хора, създадени по Негов образ е да обикнем Бога с цялото си сърце, душа, ум и сила, и да дадем Бога на поколението, с което Той ни благославя. Целта ни е не просто да дадем съществуване на децата си, а да им предадем вярата в Бога, да им предадем Бога. Затова Бог събира двама души, за да им даде набожно потомство, както говори пророк Малахия (Мал. 2:15). Всички безбожници се събират за потомство, но забележете, Бог събира двама души за набожно потомство. Това, което Бог иска е семейството да предаде Бога на децата си, да им остави наследство от вяра, не просто от материални неща, които молец изяжда и крадец краде. Едно семейство, на което Бог е дал деца, а което не ги възпитава във вяра в Бога, е семейство, което подготвя съчки за пъкъла. Господ не се впечатлява от това дали оставяме къщи, автомобили, банкови сметки или дори образование на децата си. Тези неща не са лоши, но те са само за този свят. Бог, обаче, желае да им оставим вечно наследство, и това наследство е единствено в Христос.

Често любовта към семейството (не самото семейство, а любовта към него), любовта към най-близките е това, което човек трябва да пожертва заради любовта към Христос. Това е нашият кръст. Примерът на Авраам при раздялата му с Исмаил, и в последствие с изпитанието, което издържа със своя обещан от Бога син Исаак, показва че Бог не може да счита за верен някой, който не се бои от Него и който не обича Бога повече от всичко, което има на този свят. За Авраам не е лесно да изостави първородното си дете. Това е голяма мъка за него. Бог, обаче, му казва: „Отпрати слугинята със детето“. Много е ясно, че Сара ще иска Исмаил да си тръгне – той не е нейно дете. Но как се е чувствал Авраам? Това е неговия син! Въпреки всичко, той казва: „Да бъде Божията воля!“ Ето за това говори Исус. Той дойде, за да донесе раздяла, и това често е най-тежкият ни кръст. Понякога волята на Бога е да се разделим против волята ни с най-близките ни и любими хора!

Това не означава, че Бог обича да ни мъчи и причинява страдание, а че този свят лежи в лукавия, и че дори нашите близки, които не вярват в Христос са врагове на Бога и не могат да наследят Божието царство, докато не се покаят и не повярват в Божия Син. Христос идва да ни раздели от света. Любовта ни към Него ни отделя от света, от всичко светско, дори от хората, които обичат света и земното си семейство повече от Бог и Неговия Син Христос. Когато Исус казва: „Ако не изгубиш живота си, не можеш да го намериш“, Той има предвид именно това. Той не казва: „Който отнеме живота си...“ а „Който изгуби живота си... ще го намери“! Господ има предвид именно този земен живот, който се олицетворява от семейството. Ако всичките ни надежди, мечти и цели са за семейството ни, за земното ни съществуване, тогава ние никога няма да мислим за вечното и да се стремим към това, което Бог има за нас. Господ не ни призовава да спрем и да пускаме корени на този свят, а да бъдем готови да Го следваме накъдето и в каквото Той ни води. Авраам се лишава от Исмаил и това е много тежко решение за него, но в крайна сметка Бог изпълнява своите обещания към Авраам и наистина му дава безбройно потомство.

Когато приемем вярата в Христос, не нашето семейство или нашите деца, а Той става наш Бог. От този момент Той е най-важният за нас и за нас важи Божията заповед: „Да нямаш други богове освен Мен!“ За много хора животът са децата, техният бог са децата. За невярващия свят няма по-важно нещо от децата. Те живеят за децата си или за брачния си партньор. И когато трагедия се случи и те ги загубят, не могат да преживеят загубата и искат да сложат край на живота си. За един християнин това отношение към децата и семейството никога не може да бъде правилно. Защо? Не защото Бог иска да не обичаме децата си или брачния си партньор, а защото Той иска да обичаме Него повече от тях, така че ако се наложи по някаква причина да трябва да избираме между вярата и любовта ни към Христос и нашето семейство, ние винаги да изберем Бога. Това е един тежък избор, който всеки от нас трябва да направи. Бог иска не да напуснем семействата си, а да се грижим и да обичаме децата и семействата си, но да сме готови ако Бог поиска от нас или по-скоро обстоятелствата ни поставят пред избор дали ще обичаме повече семейството си или Христос, да изберем Господ и да Му се покорим. Изборът, който всеки от нас трябва да направи е не дали да се лиши от децата или съпруга си, а дали би ги обичал повече от Бога, дали заради тях би се лишил от Бога. А това е въпрос, който стига до болезнения нерв на нашето човешко, независимо от Бога съществуване. Дали заради баща ни и майка ни, заради нашия брачен партньор или децата ни бихме могли да се лишим от Бога?

Ако направим такъв избор, рано или късно ще се лишим от нашето семейство, но ще загубим и Бога! Господ не се пожертва за нас на кръста, за да се кланяме на човеци. Затова нека да помним думите на Христос и да обичаме и да се боим от Бога повече от всичко!

Небесното царство наближи!

 

 

 

„И като ходите, проповядвайте, като казвате: Небесното царство наближи.

Болни изцелявайте, мъртви възкресявайте, прокажени очиствайте,

демони изгонвайте; даром сте приели, даром давайте.“

Матей 10:7-8

Небесното царство наближи! Що за послание е това? Ако днес отидем при някой и му кажем тези думи, вероятно ще ни зададе въпроса „Какво пък означава това?“. Затова не е добра идея да започнем по този начин духовен разговор за Бога с някой невярващ човек. За нас тези думи, макар и на чист български език, не означават нищо особено. Интересно е, обаче, че не само Господ Исус Христос, но и Неговият братовчед Йоан Кръстителят започват Своята публична проповед с думите: „Покайте се, защото наближи небесното царство!“ (Мат. 3:2; 4:17). Очевидно юдеите са добре запознати със смисъла на тези думи, поради което и дванадесетте ученици на Исус, които Той изпраща да проповядват това послание, не молят Господ да им го разтълкува. Ние, за съжаление, не сме юдеи, нито живеем в първи век, нито – за още по-голямо съжаление – сме толкова богословски грамотни, затова и се нуждаем от повече разяснения. Та какво трябва да означава „небесното царство“ за един юдеин от първи век и за нас днес?

За всеки правоверен юдеин Името на Бога е свято. Третата Божия заповед забранява да се споменава напразно Божието Име. Затова юдеите търсят други начини да говорят за Бога, без да споменават Името Му. Те започват да Го наричат Адонай – Господар, или Елохим – Бог, но никога не използват свещеното четирибуквие Яхве, с което Сам Бог нарича Себе Си (Изх. 3:14). По времето на Исус е обичайно да използват и други думи за Бог като небе например. Можем да видим такава употреба в притчата за блудния син, където каещият се младеж, който се връща при баща си, му казва: „Тате, съгреших против небето и пред теб“ (Лука 15:21). Тук небето означава Бога. В този смисъл трябва да разбираме и „небесното царство“. То не е царство някъде в небето или в космоса, а е Царството на Бога. Матей пише своето евангелие до евреи и говори навсякъде за „небесното царство“, докато Лука и Марк, които пишат до езичници, използват на същите места „Божието царство“. Двата израза означават едно и също.

Господ Исус изпраща Своите дванадесет избраници да проповядват „небесното царство“. Това, което всъщност те проповядват е надеждата на Израил – че те не са изоставени от Бога и че „Бог посети Своя народ“ (Лука 7:16). Тяхната проповед е: „Небето слезе на земята. След 400 години мълчание, Бог отново говори и върши чудеса. Той отново е близо да Своя народ. Той е вече тук сред нас.“ Бог дава радостно послание на апостолите и ги изпраща до Своя народ. Хората трябва да знаят, че Бог изпълнява Своите обещания и че Той е сред тях именно за това – да извърши волята Си и да ги спаси. Бог изявява това, което ще извърши векове преди това. Пророците отново и отново говорят за Божия Спасител, Месия, който ще дойде и ще отвори очите на слепите, ще изправи прегърбените, ще изцели куците и глухите ще чуят Божието слово. Пророк Исая казва: „Кажете на онези, които са с уплашено сърце: Укрепете се! Не бойте се! Ето, вашият Бог идва с отмъщение, с Божия отплата; Той ще дойде и ще ви спаси! Тогава очите на слепите ще се отворят и ушите на глухите ще се отпушат, тогава куцият ще скача като елен и езикът на немия ще пее радостно, защото в пустинята ще избликнат води и в степта — потоци“ (Ис. 35:4-6). Юдеите очакват, че когато Бог дойде сред тях, тези знамения ще се случват и Христос прави точно това, което Бог е обещал чрез Своите пророци. Заръката към Христовите апостоли е да проповядват на хората, че небесното царство е близо и да вършат тези знамения. По този начин Господ удостоверява, че са се изпълнили времената и е настъпил момента Бог да дойде сред народа Си и да го спаси. Не е случайно, че Христос вижда множествата, които са „изнемощели и пръснати като овце, които нямат пастир“ и се смилява над тях, след което изпраща дванадесетте да проповядват. Пророците говорят за Бог като Пастир на Своя народ. Юдеите по времето на Исус имат много знание за Бога, но нямат Бога, и Христос е дошъл да им Го открие.

Но какво означава за нас днес да бъдем посланици на небесното царство? Преди възкресението и възнесението на Исус мисията на апостолите е да казват на юдеите, че царството е близо и да вършат чудеса и знамения за потвърждение на това, след Възнесението и Петдесетница тяхната мисия е малко по-различна. Господ Исус им заръчва преди да се възнесе да проповядват „покаяние и прощение на греховете в Негово Име на всички народи, като се започне от Ерусалим“ (Лука 24:47). Но преди да ги изпрати на тази мисия, Той им казва: „стойте в града Ерусалим, докато се облечете със сила отгоре“ (Лука 24:49). Въпреки че те вече са първия випуск богослови на най-елитния университет на Исус Христос, те все още не са квалифицирани за тази мисия. Това, че знаят Христовото учение не ги прави способни за това да проповядват покаяние и прощение на греховете в Името на Исус. Какво им е нужно? Нужен им е Светия Дух! Както те, така и ние днес не можем да извършим мисията на Църквата да прави ученици на Господ Исус, само със знания за Бога. Не е достатъчно да вярваме правилните доктрини, че Исус е Божият Син, Спасителят и да бъдем кръстени във вода. Ние трябва да бъдем „облечени със сила“, „кръстени в Духа“, „да приемем Светия Дух“. Това са все библейски изрази, които говорят за една и съща опитност при която Бог Светия Дух ни изпълва и остава в нас. Христос ни учи, че не можем да влезем в Божието царство, ако не се родим от „вода и Дух“ (Йн. 3:5). Целта на Христовото въплъщение, смърт и възкресение е да отиде при Отца и да ни изпрати Светия Дух. Не случайно за рожден ден на Църквата се смята не Великден, а Петдесетница. Преди идването на Светия Дух апостолите се съмняват в Господ Исус Христос до последно. След идването и кръщението в Духа те вече са готови да страдат и да умрат за Исус.

Ние влизаме в небесното царство чрез вяра в Христос и приемане на дара на Светия Дух. И за някои християни там свършва християнският им път. „Получих Светия Дух. Това беше, постигнах“, си мислят те. Но да живеем и да прогласяваме Божието царство не е просто да разказваме какво ни се е случило някога. То е да живеем като поданици на това царство, да останем в Божието царство. А това означава да живеем по начина, който е записан в Гал. 5:22-23: „А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, вярност, кротост, себеобуздание“. Това не означава, да имаме мир или вярност или дълготърпение от време на време, но през останалото време да живеем по начина описан по-нагоре: в „блудство, нечистота, разпътство, идолопоклонство, чародейство, вражди, разпри, ревнувания, ярости, партизанства, раздори, разцепления, зависти, пиянства, пирувания и други подобни; за които ви предупреждавам, както ви и предупредих, че които вършат такива работи, няма да наследят Божието царство“ (Гал. 5:19-21). Тук дори не се споменава убийството или прелюбодейството, но за сметка на това се споменават грехове като завист, ярост, вражда и пиянство. Това, което ни казва ап. Павел с тези думи е, че хора, които живеят по този начин са извън царството на Бога и няма да го наследят във вечността... независимо дали са кръстени, дали познават добре Библията или редовно посещават църковните богослужения. Сам Господ казва, че „Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! — ще влезе в небесното царство, а който върши волята на Моя Отец, който е на небесата“ (Мат. 7:21). А волята на Бога е нашето освещение!

Както добре знаем, Божието царство „не е ядене и пиене, а правда и мир, и радост в Светия Дух“ (Римл. 14:17). За да влезем, да останем в Божието царство, и да свидетелстваме за Исус ние се нуждаем да бъдем кръстени със Светия Дух, т.е. да приемем личността на Светия Дух да ни изпълни и да ни води, каквото и да ни струва това. Извън Бога няма добро за нас и няма спасение за нас! А Бог ни дава Себе Си чрез Своя Син Исус и Светия Си Дух. Това е и тесният път към Божието царство, за който ни говори Господ. Този тесен път не е да се стремиш да бъдеш по-добър човек, а да приемеш Светия Дух чрез покаяние и вяра в Христос, да се изпълваш със Светия Дух, да общуваш с Него, да бъдеш воден от Него и Той да роди Своя плод в живота ти! Ние не можем да се спасим и да живеем по този начин като се опитваме да бъдем по-добри, а като позволим на Духа да ни изпълва и ръководи, да обича чрез нас и да върши Своите велики дела чрез нас!

Отче, дай ни Светия Дух! Ела и ни спаси! Молим се в Името на Исус, Твоя Син и наш Господ. Амин.

В Името на Отца и Сина и Светия Дух

 

 

„И така, идете, правете ученици всичките народи и ги кръщавайте в Името на Отца и Сина и Светия Дух“

Евангелието според Матей 28:19

Църквата на Господ Исус Христос вярва в Светата Троица. Живият Бог ни се е открил и продължава да се открива като Света Троица в Църквата Си и в света. През вековете винаги е имало хора, които са се бунтували срещу богооткровената истина за Триединния Бог и днес продължава да ги има. Хората, които не приемат вярата на Църквата в Бог Отец и Син и Свети Дух са безбожници и антихристи и днес ще видим защо това е така. Тук спорът не е просто за това дали думата „Троица“ я има или не в Библията. Има много думи, които ги няма в Свещените Писания, но ги употребяваме и нямаме угризения за това. Тук сериозният въпрос е в кой Бог вярваме и дали вярваме в Бога! Днес има огромен брой религиозни хора, които не приемат, че Бог е три Личности с една божествена Природа. Достатъчно е само да споменем двете главни монотеистични религии – юдаизма и исляма. Когато говорим за Бог като Света Троица, ние описваме с човешки думи неизразимата тайна на Божието Триединство. Тази тайна Бог е открил в човешката история от Сътворението до Въплъщението, кръстната смърт и Възкресението на Господ Исус Христос, както и след това с даряването на Светия Дух на верните Христови ученици. Тайната на Триединството не е скрита за никой, който истински вярва в Христос и е роден от Бога. И ако сме наистина Божии деца ние трябва да сме винаги готови да обясним своята вяра и да можем да я докажем с доброто си поведение (1 Петр. 3:15-16). Целта на днешната проповед е именно такава – да ви помогне да обясните вярата ни в Света Троица на някой който ви попита, с уговорката че никой, който не е жива част от Христовата църква, не може да разбере начина, по който Бог съществува от вечността, защото Той се открива като Троица именно на Христовите ученици.

Има един добре известен афоризъм, който се приписва на блажени Августин: „Ако се опиташ да разбереш Троицата, ще загубиш ума си, ако се опиташ да я отречеш, ще загубиш душата си“. Такива директни изказвания по богословски проблеми стават все по-непопулярни днес. Някои хора не могат да си обяснят защо учението на Църквата за Света Троица е толкова основополагащо. Те може би си мислят: „Е, чак пък да изгубя душата си за това че не вярвам в Нея! Как така трябва да вярвам в Троицата? Не мога ли просто да си вярвам, че има Бог или че Исус Христос е Божи Син и Спасител?“ Попаднах на следното изказване от един компютърен специалист във връзка с афоризма за Света Троица: „Той е основан на вярванията на някои християни, които вярват, че Бог е Троица. И вярата, че Бог е Троица остава преобладаващата гледна точка сред християните.“ Наглед в това изказване няма нищо драматично. Само че то допуска, че има християни, които вярват в Троицата, и такива, които не вярват в Нея. Но дали е така? Дали можем да вярваме, че Исус Христос не е Бог или че Светият Дух не е Бог и да бъдем същевременно християни? Божието слово ни дава категоричен отговор: „Кой е лъжецът, ако не този, който отрича, че Иисус е Христос? Той е антихристът, който отрича Отца и Сина. Всеки, който отрича Сина, няма и Отца; а който изповядва Сина, има и Отца.“(1 Йн. 2:22-23). Тук апостол Йоан ясно заявява, че човек който не изповядва че Исус е Божият Син, т.е. единородният от Отца, роден, несътворен, истинен Бог от истинен Бог, такъв човек е антихрист, а не християнин! Нещо повече, такъв човек няма нито Бог Отец, нито Божия Син! След тези боговдъхновени думи на апостола на любовта, можете ли да мислите, че вярата в Троицата няма голямо значение? Дори и да попадаме на такива стихове в Библията, като цяло Църквата е загубила усещането за радикалното, спасително значение на учението за Света Троица. Дори и да не споменаваме Триединния Бог, а само Бог Отец и Исус Христос, църквата би могла да продължи да се събира и да не усеща някакъв проблем в това. Днес преобладава мнението, че доктрините нямат голямо значение, а вярата в сърцето (каквото и да означава това). И това само може да покаже колко сме се отдалечили от автентичната спасителна апостолска вяра!

Какво да кажем за Светия Дух? Някои култове днес твърдят, че Той бил само дъха на Бог Отец, понеже думата „дух“ на еврейски и гръцки може да бъде преведена и „вятър, дъх, дихание“. Но нека се замислим – може ли вашият дъх да мисли, да говори, да желае и да действа като вас (? Може ли някой да види в студен ден вашия дъх и да каже: „А, струва ми се, че видях душата ти да излиза от тялото ти!“? Това, разбира се, е невъзможно. За всеки е ясно, че дъха не е същото нещо като духа или душата. Странно, но за Бог Светия Дух някои безбожници твърдят нещо такова. Нека да видим как представя Светия Дух Сам Господ Исус Христос. В Евангелието според Йоан 14-15 глава Господ развива учението за Светия Дух по такъв начин, че ние можем да осъзнаем важността и нуждата ни от Личността на Светия Дух. Христос казва на Своите ученици: „Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди. И Аз ще помоля Отца и Той ще ви даде друг Застъпник, който ще бъде с вас до века – Духът на истината, когото светът не може да приеме, защото нито Го вижда, нито Го познава; но вие Го познавате, защото Той пребъдва с вас и ще бъде във вас. Няма да ви оставя сираци, ще дойда при вас.“ (Йн. 14:15-18). Тук можем ясно да видим, че Господ обещава да помоли Бог Отец и Той да изпрати Светия Дух на учениците. Знаем, че Господ спазва Своето обещание и дава Светия Дух в деня на Петдесетница. Важно е да видим, че Христос не казва, че Духът е просто Застъпник, а „друг Застъпник“. На гръцки език има две различни думи, които се превеждат „друг“ - едната се използва за разграничаване на два нееднородни обекти, а другата – за еднородни. Тук се използва втората дума. Господ всъщност казва: „Сега Аз съм вашият Застъпник и Утешител, но Аз не мога да остана с вас завинаги, защото трябва да отида при Отец. Тогава ще Го помоля и Той ще ви даде друг Застъпник, същия като Мен! Аз ще дойда заедно с Него и ще пребъдвам завинаги във вас и с вас! Така, докато дойда, Той ще бъде вашият Застъпник и Утешител.“ По-надолу Христос казва: „А Застъпникът, Светият Дух, когото Отец ще изпрати в Мое Име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко, което съм ви казал“ (Йн. 14:26) и „когато дойде Застъпникът, когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, Той ще свидетелства за Мен“ (Йн. 15:26). В този момент Христос е техният учител, техният равин. Те Го наричат Равви (Учителю), живеят с Него, следват Го и се учат от Него непрестанно. Но Господ говори за момента, когато Той ще възкръсне и ще се възнесе при Бог Отец, и тогава Светият Дух, друг Равви, същият като Христос, ще дойде, изпратен от Отец и от Сина, и ще заживее в тях. Така Духът ще ги учи и ще напомня думите казани от Исус Христос, техният Равви. Господ описва Светият Дух като личност, която говори, поучава, напомня думите на Исус и свидетелства за Него, а по-напред в Евангелието Той изобличава света и води учениците в цялата истина (Йн. 16:7-13). Боговдъхновеният ап. Павел, от своя страна, във 2 Кор. 3:17 ни учи, че Светият Дух е Господ. Както виждаме, Господ в Своето слово категорично описва Светия Дух като Личност, която е напълно равнопоставена с Него.

Ние вярваме и защитаваме учението за Света Троица не защото всичко в него е лесно за разбиране или е напълно логично и ясно. Ние вярваме и служим на Света Троица, защото Бог се е открил по този начин в историята, в Църквата и в словото Си. Учението за Света Троица е спасително, понеже то ни разкрива как Бог ни спасява и ни предизвиква да се доверим на Бог Отец и Син и Свети Дух за нашето спасение. Бог Отец ни спасява като изпраща Своя Син поради любовта си към нас. Синът ни спасява, като ни обиква докрай, жертва се за нас на кръста, побеждава смъртта със Своето възкресение и става Пътят, който ни довежда до Бог Отец. Светият Дух ни спасява като идва, изпратен от Отец и Сина, изобличава ни за греха ни, довежда ни до покаяние и вяра в Христос и ни освещава и ражда своя плод в нас, който прославя Отец – любов, радост, мир, кротост, вярност, дълготърпение, себеобуздание. Понеже Бог ни се открива и спасява като Света Троица, ние Му се покланяме и славим като една Свята и единосъщна Троица! Слава на Отца и Сина и Светия Дух, както бе в началото, както е и ще бъде, свят без край. Амин. Амин.

Църковни събирания за месец октомври 2020

Църковни събирания 

на ЕМЕЦ-Свищов 

ОКТОМВРИ 2020

Събота, 3. октомври от 10:00 ч.:

СЕДЕМНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА
Богослужение със Св. Причастие

Библейски текстове:

Изход 17:1-7; Псалм 78:1-4, 12-16;

Послание към филипяни 2:1-13;

Евангелие според Матей 21:23-32

Събота, 10. октомври от 10:00 ч.:

ОСЕМНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА
Богослужение със Св. Причастие

Библейски текстове:

Изход 20:1-4, 7-9, 12-20; Псалм 19;

Послание към филипяни 3:4б-14;

Евангелие според Матей 21:33-46

Събота, 17. октомври от 10:00 ч.:

ДЕВЕТНАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА
Богослужение със Св. Причастие

Библейски текстове:

Изход 32:1-14; Псалм 106:1-6, 19-23;

Послание към филипяни 4:1-9;

Евангелие според Матей 22:1-14

Събота, 24. октомври от 10:00 ч.:

ДВАДЕСЕТА НЕДЕЛЯ СЛЕД ПЕТДЕСЕТНИЦА
Богослужение със Св. Причастие

Библейски текстове:

Изход 33:12-23; Псалм 99;

Първо послание към солунци 1:1-10;

Евангелие според Матей 22:15-22

За среща с пастора:

тел. 0899/849099 – п-р Владимир Железов

Вяра или съмнение?

„Тогава каза на Тома: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми, и си дай ръката, и я сложи в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Тома в отговор Му каза: Господ мой и Бог мой!“ Йн. 20:27-28

Исус влиза неочаквано в заключената стая, където са събрани апостолите, и им се явява възкръснал. Целта на Господ е ясна – да укрепи вярата на Своите избрани ученици, да ги дари с присъствието на Светия Дух, след което да ги изпрати да бъдат свидетели за Него и за Божието царство. Той ги поздравява с „Мир вам!“. Но това не е просто поздрав. Това е входът на апостолите в Божието царство. „Плодът на правдата се сее в мир от миротворците“ (Як. 3:18), включително и от най-големия миротворец. Исус дарява мир на тези, които вярват в Него – възкресения Цар и Господ – на същите тези, които изпраща да проповядват Него като Господ и Спасител. Ние се нуждаем от мир. Толкова сме напрегнати, че дори не го осъзнаваме. Не искаме да признаем, че сме изпълнени с притеснения, грижи и страхове. Трудно ни е да се съгласим, че се нуждаем от помощ. Затова Исус идва при нас по различни начини, за да ни помогне, да опрости греховете ни, да ни дари мир, да укрепи нашата вяра и да ни насърчи да сме Му верни докрай.

Това че Исус се явява на апостолите не е тяхна идея. Той им се явява неочаквано, тогава, когато те са уплашени и объркани. Не е необходимо да сме много силни във вярата, за да имаме среща с Господ Исус. Той не чака да станем съвършени, за да ни се открие. Той ни се открива и помага, за да станем съвършени във вяра, надежда и любов. Господ винаги е бил и ще остане „Начинателят и Завършителят на нашата вяра“ (Евр. 12:2). Ние не можем да вярваме в Бога истински, ако не вярваме в Исус, и не можем да израснем в нашата вяра, ако Исус не ни помогне за това. Той засажда вяра в сърцата ни чрез Своето истинно слово, и Той прави това слово да расте и да дава плод за вечен живот в нас. Господ най-добре знае кое ще помогне на нашата вяра и ще ни избави от неверието ни. При някои може да е да Го видят физически, при други – да им се яви като огън в къпина, или да върне слънцето назад, да превърне дървен прът в змия или дори да ги предупреди чрез Своя пророк, че ако не се покаят, след четиридесет дни ще бъдат погубени.

Защо отказваме да приемем истината? Най-често защото се боим от нея или от последствията, която тя ще има за нас. Неверието и скептицизмът най-често са прикритие за любовта към греха на човека. По-лесно е да отхвърляме всеки опит на Бога да ни се открие, отколкото да признаем, че сме покварени, грехолюбиви врагове на Бога. Няма нищо благородно в неверието. То е отказ за взаимоотношения. Отказ да признаеш, че имаш Създател и любящ Баща на небето. А това е толкова погрешно, колкото и отцеубийството.

Двама приятели разговаряли за това дали има Бог. Единият бил вярващ, а другият – невярващ. Невярващият твърдял, че няма Бог, а вярващият му казал: „Не е разумно да говориш така. Това е все едно болният да каже, че няма здраве на света, или слепецът, че няма светлина на света, вместо да признае, че той самият не я вижда. Или беднякът да твърди, че няма никакво злато на света. Нима то не съществува – на земята и под нея? Или пък злодеят да каже: „Няма добро на земята“, макар че всъщност в него го няма. Така и ти, приятелю мой, дава ли ти някой правото да натрапваш на другите своята бедност и болест? Ако обаче признаеш и смирено кажеш: „Аз не познавам Бога!“, това ще бъде твоята искрена изповед и първа крачка към Него.

Понякога ни обвиняват, че натрапваме вярата си на другите. Това е също толкова нелепо твърдение, колкото и да кажем, че невярващите ни натрапват своето безбожие. Те живеят сякаш няма Бог, а ние живеем като християни, защото вярваме, че има Бог и Той ни се е открил по един неопровежим начин. Не е непоправимо някой да е скептик или невярващ. Но е нечестно и престъпно да отхвърляме истината, без да сме направили опит да я познаем. Господ Исус казва, че който е от истината, „отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени в Бога“ (Йн. 3:20). Истината разкрива това, което е в тъмнина, защото истината е светлина. Дали я приемаме или не, истината си остава истина, а Възкресението си остава фундаментът на нашата вяра в Бога.

Защо Тома отказва да приеме свидетелството на учениците? Тома трябва да е напълно сигурен, че това което му казват е истина. Да го приеме означава да живее и да умре за Исус – своя Господ и Бог! Вероятно той размисля, че ако Исус действително е възкръснал и е жив, то Той е именно това, което им е говорил – Божият Син, помазаният Цар и Съдията на живите и мъртвите. Тома не отхвърля свидетелството на останалите апостоли от незнание и нежелание да разбере истината, а с искреността на човек, който желае да бъде напълно убеден, за да може да отдаде напълно живота си на Бога.

Скептицизмът не винаги е порок. Той е признак за едно търсещо сърце, за сърце, което се стреми към истината. Днес истината е дефицитна по същия начин, както е била по времето на апостолите. Трудно можем да се доверим на който и да е, особено тук, в България. Подобно на Пилат, който задава на Исус въпроса: „Що е истина?“ (Йн. 18:38), много хора днес приемат лъжата за норма в света. Те не приемат, че Бог може да има последната дума за това кое е добро и зло, кое е правилно и кое – погрешно. В нашата постмодерна култура истината отдавна е престанала да се приема за абсолют. Не е политически коректно днес да казваш, че нещо е единствената истина. Днес говорим за твоя и моя истина, за това че всеки има своя истина. Но реалността е съвсем друга. Или имаш истината, или я нямаш. Истината е една за всички. Тя може да бъде тълкувана различно, но си остава една единствена. Господ Исус нарича Себе Си Истината. Можем да познаем истината единствено когато погледнем към Него и повярваме в Него. Затова отказът на някои хора да вярват е всъщност отказ да имат взаимоотношения с Бога. Те с погнуса отхвърлят мисълта, че има Бог, който има пълното право да бъде Господар на живота им. Други хора, които не са по-добри, са тези, които не отхвърлят факта, че има Бог, но отново не приемат, че Той е Господарят, на който трябва да се покорят. Ние обичаме да сме независими и господари на своя живот. Но докъде ни води това – живеем в страх от смъртта, не намираме пълно удовлетворение от живота който живеем, нещастни и самотни сме, вързани от много пороци и грехове, измъчвани сме от нечистата си съвест, нямаме душевен мир, нито мир с Бога, нито мир с хората около нас. И всред цялата тази каша, която е животът ни, Господ Исус продължава да протяга прободените Си ръце към нас и непрестанно ни призовава да дойдем при Него, за да ни успокои. Той желае да ни срещне и да ни се открие. Затова и идва при нас, най-често когато сме събрани в Негово Име като апостолите, или когато сме сами, далеко от погледите на хората, които ни потискат като самарянката при кладенеца, или когато вършим ежедневните си задължения, като Мойсей при къпината в пустинята. Всеки момент в нашия живот може да се преобрази в свята земя, на която да се превърнем от съмняващи се хора, в безстрашни войни за вярата, от хора които се крият от погледите на враговете си, в такива, които безстрашно свидетелстват за възкръсналия Господ. Затова нека не губим надежда и да не се отчайваме, когато животът ни не се развива по начин, който се надяваме или очакваме. Нека да отправим своя взор към Христос, в когото е скрит нашия живот, да се молим и да търсим Божията подкрепа винаги. И Христос – Начинателят и Завършителят на вярата ни, ще извърши в нас това, което е необходимо, за да ни промени, да ни преобрази в Своя образ, да ни вдъхнови за добри дела и да ни даде изобилен вход в Своето вечно царство!

Не се бойте ... Исус възкръсна!

„А ангелът проговори, като каза на жените: Вие не се бойте, защото зная, че търсите разпънатия Иисус. Няма Го тук, защото възкръсна, както беше казал.“

Евангелие според Матей 28:5-6

Днес празнуваме победата на Живота над смъртта, на Божията любов над страха! Днес се радваме и възвестяваме Възкресението, което отвори вратата към вечния живот за всеки, който повярва в Исус, Божия Син. Всеки от нас копнее за живот. Ние сме създадени за живот! Това е причината човекът, дори и в своето неверие и отстъпление от Бога, да откаже да приеме смъртта за нещо добро, за част от нормалния ход на съществуването ни. Ние сме създадени за вечен живот, и нищо по-малко от това не е Божията воля за нас! Христос ясно ни изяви какво желае Бог за нас: „Това е волята на Този, който Ме е пратил: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот, и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йн. 6:40).

Бог ни е създал за вечен живот и желае това за нас. Но това, което ние желаем, често влиза в конфликт с нашия Създател. Животът, който Бог ни подарява, е Неговия Син. Исус Христос е вечният живот. Той Сам в Своята молитва към Бог Отец ни учи, че вечният живот е „да познаят Теб, единствения истинен Бог, и Исус Христос, когото си изпратил“ (Йн. 17:3). Тук Той ни казва нещо много важно. Вечният живот е единствено възможен, когато имаме взаимоотношения с Бога и Неговия Син Исус в Светия Дух! Вечният живот е взаимоотношения със Света Троица! Това е, което Бог иска за всеки един от нас. Той иска да познаем Него, да познаем Истината и така да бъдем спасени и свободни – спасени от тлението и преходността, и свободни от живота без Бога, от живота без Живота. Точно Божият живот и взаимоотношенията с Твореца е това, което Адам и Ева губят при грехопадението. Лъжата, която те приемат за истина, е че никак няма да умрат, ако са непокорни на Бога и Го изоставят. Това, което получават като дар от дявола, обаче, е смъртта. Не случайно Господ нарича сатана „човекоубиец и лъжец“. Той не може да ни даде нещо друго, понеже е първият, който се разбунтува срещу Бога и първият, който е лишен от взаимоотношения с Него. Той няма какво друго да ни даде. Но Христос дойде, за да ни дари живот, и то изобилен живот.

Цялата борба днес с COVID-19 е борба за съхранение на естествения и преходен живот, който така или иначе отминава. В същността си всички усилия, които правителствата полагат и изолацията, на която всички временно сме подложени целят едно основно нещо – запазване на естествения живот. Но това не може да освободи никой човек от най-големия му страх – страхът от смъртта. Смъртта прекратява земното съществуване. Тя слага край на мечтите, на радостта, на спомените, на постиженията ни, на богатствата ни, на всичко, което ни е мило, близко и познато. Нищо, което ние вършим на тази земя, не може да ни освободи от властта на смъртта, и да разсее нейната сянка, която помрачава и най-благородните мечти и копнежи.

Но все пак ние се опитваме да избягаме от нея. Опитваме се да забравим и да заменим с нещо позитивно мисълта за смъртта. Но дори и да не мислим за това, ние носим смъртта в себе си и точно това е най-голямата трагедия. Всеки човек се опитва малко или много да се увековечи на тази земя – някои като работят усилено, за да оставят голямо наследство на децата си, други – някакво научно достижение, трети – просто да оставят потомство. Усилията да съхраним и подобрим този временен живот, който не можем да запазим безкрайно, са подобни на усилията, които полагат в домовете за изоставени деца. Колкото и добре да се грижат за естествените нужди на бебетата там, когато детето не получава необходимата любов и ласка, и няма кой да го успокои в моментите, когато е неспокойно, тогава детето изостава в двигателното и интелектуалното си развитие. Нашата най-голяма нужда винаги е била да бъдем обичани. Любовта с която ни обичат нашите родители и с която ние обичаме нашите брачни партньори е временна и ограничена. Тя не може да запълни празнотата в душите ни, нито да ни освободи от сянката на смъртта.

Смъртта е един скок в неизвестното, в тъмнината. Един самотен скок. Човешкият ум не може да приеме, че ние просто изчезваме след смъртта. Отказва да приеме, че всичко това, което сме в нашия съкровен вътрешен живот е безсмислено и изчезва така, сякаш никога не е било. И това е едно несъгласие, което показва нашата богообразност. Човекът е създаден за общение с Бога и дори и когато това общение е прекъснато, копнежът за него и надеждата че то ще бъде възстановено остава. Всеки човек има нужда от любов, защото Бог е любов.

И точно тук Възкресението на Христос ни носи надежда! Не всичко е загубено. Бог не се е отказал от нас! Ние сме Го изоставили, но Той продължава да ни обича, става един от нас и хвърля мост над бездната на смъртта, за да ни доведе обратно при Себе Си. Христос е този мост, и всички, които Го приемат за Свой Господ са преминали от смърт в живот, заменили са временното си съществуване за вечен живот в общение с Бога. Всеки, който е станал чрез вяра Божие дете, се радва на вестта за Възкресението. Ако Човешкият Син Исус Христос победи смъртта и живее вечно, то и за нас има такава надежда. Не е необходимо вече да се страхуваме от смъртта. Нейното жило вече е откъснато. Нейната сила вече е отнета. Затова вестта на ангела при Божи гроб е „Не се бойте, защото зная че търсите разпънатия Исус. Няма Го тук защото възкръсна...“ Това е благата вест за всички хора, и най-вече за тези които вярват в Христос. Римските войници на гроба са вцепенени от страх, но първите жени свидетелки на Възкресението освен страха от срещата с Божия ангел имат „голяма радост“ - Исус е жив, гробът е празен. Думите на Исус са истина! Той възкръсна, можем да се радваме, смъртта не е краят!

За тези, които не вярват, смъртта слага край на всичко. Затова вцепеняващия страх от нея отмахва всеки лъч надежда. Дори да си въобразяваме, че всичко продължава под някаква форма и след смъртта, никой, който отхвърля Възкресението на Христос, не може да има сигурна надежда и мир в душата си. Изправен пред вероятността на скорошна погибел, всеки безбожник би направил всичко, за да запази поне още час „живота, със грубите лапи челични“. Грехът, животът без Бога, не може да ни даде нищо друго, освен временно отлагане на неизбежната смърт. А най-страшното, което може да сполети някого, е да премине във вечността със своите грехове. Тогава участта на такъв човек ще бъде вечна погибел, вечно отделяне от Бога и Неговата любов, вечно страдание, плач и скърцане със зъби.

За нас, обаче, които имаме вяра в Христос – Възкресението и Живота, смъртта не може да ни отдели от Божията любов. Ние предаваме в ръцете на Бога този живот, който не можем да запазим, а Той ни дарява в замяна Своя Син, вечния живот, който никой не може да ни отнеме. Ние сме на сигурно място в ръката на нашия небесен Баща, имаме вечно наследство в Неговото царство, познаваме, обичаме и пребъдваме в общение с Бога завинаги. Нашата надежда не е, че ще запазим завинаги този временен живот, а че имаме по-добър живот, който се пази за нас в небесата (Кол. 1:5). И този живот не е някакво мъгляво и неразбираемо очакване. Той е сигурна и блажена надежда. Той е Личност, която очакваме да видим скоро. Ние очакваме да видим Христос такъв какъвто е, да бъдем завинаги с Него и да бъдем като Него! Радвайте се, Христос възкръсна!