Библейският път за спасение

„Бог отначало ви е избрал за спасение чрез освещение на Духа и вяра в истината“  

                                     2 Солунци 2:13б

Една от най-неприетите от хората истини на Божието слово е тази, че сме грешни и отделени от Бога. В нежеланието си да приемат това, много хора твърдят, че са добри, и че всеки от нас има Бога в себе си по рождение, но просто трябва да Го открие по свой начин. От друга страна, една от най-утешителните истини на християнската вяра е, че Святият Бог, Който е съвършен и добър, желае да възстанови човека към първоначалната праведност и святост, която сме изгубили още при непокорството на нашите прародители Адам и Ева. Бог е справедлив и никога няма да приеме в Своето царство непокаял се грешник, а и грешникът не може да устои пред святия Бог. Но Бог е милостив и желае спасението на грешника: „Имам ли Аз благоволение в смъртта на безбожния? - заявява Господ Бог. - Не ли по-скоро в това, да се обърне от пътя си и да живее?“ (Езек. 18:23) Затова в милостта Си Той изпрати Своя Син – Исус Христос, да ни спаси от греховете ни принасяйки Себе Си в жертва за нас. Господ Исус дойде не за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него (Йн. 3:17). Тази мисъл преминава през цялата библия, и особено през Новия Завет. Пророците и апостолите единодушно заявяват: Бог е нашият Спасител. Той е спасител на грешните, на изгубените, на болните. Той спасява тези, които признават, че не са добри хора, оставят греховете си и вярват в Исус Христос. Във второто си послание към солунските християни ап. Павел повтаря ясно същата тази истина. Днес ще размишляваме именно над това кого Бог е избрал за спасение и как той спасява избраните от Него.

Днес все още могат да се срещнат вярващи хора, които са на мнение, че Бог избира някои за спасение, а други за погубление, и че този суверенен Божи избор зависи и лежи изцяло във волята на Бога т.е. няма нищо общо с нашата воля и избор. На пръв поглед можем да си въобразим, че ап. Павел казва точно това. Особено когато имаме предвид и боговдъхновените му думи в посланието към римските християни: „И така, към когото иска, Той показва милост и когото иска, закоравява“ (Римл. 9:18). Този начин на мислене прилича много на фатализма на много безбожници, които, сякаш за да оправдаят себе си и да избягат от лична отговорност, казват: Така ми било писано! Това вездесъщо изречение се използва като върховния аргумент срещу търсенето на отговор за житейските несправедливости и неудачи. Още по-лошото в него е, че представя по съвсем неправилен начин характера на Бога – като някой, който решава без нас и против нас да ни постигат всякакви лоши обстоятелства, и ни отнема всякаква възможност да променим черната си участ. Божието слово съвсем обективно ни описва Бога като милостив Баща, който тъгува за Своите изгубени деца; като добър Пастир, който търси, Своите изгубени овце; като загрижен Лекар, който желае да излекува от смъртоносната болест на греха човешката природа; като жертвено Агне, което от любов към нас принася Себе Си в жертва за греховете ни.

Бог отначало ви е избрал за спасение! Апостолът казва тези думи на солунците, които в своето мнозинство са езичници, обърнали се от идолите към живия Бог. Когато в Свещеното Писание се използва думата отначало или нейни синоними, обикновено се има предвид самото начало на историята (напр. сътворението на всичко – Бит. 1:1; грехопадението – Йн. 8:44; сътворението на мъжа и жената – Марк 10:6). Ако разгледаме по този начин думите на апостола, тогава става ясно, че Бог е избрал езичниците да бъдат спасени още при сътворението на първите хора, т.е. още преди такава група хора да съществува. В посланието към ефеските християни ап. Павел отива още по-назад в хронологията на спасението и казва, че Бог Отец ни е избрал в Христос „преди основаването на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов“ (Еф. 1:4). От тези думи става ясно, че Бог е избрал всеки от нас, християните, за спасение от вечността, още преди да съществува видим и невидим свят. По-важният въпрос, обаче е: Как ни е избрал Той? Какви критерии е използвал, за да определи кого да избере за спасение? И ако е избрал едни, а не други, това означава ли, че е несправедлив и пристрастен?

За да отговорим на тези въпроси е необходимо да припомня, че става въпрос за Божи избор на хора, на личности със свобода на избор и волево действие. Освен това не трябва да забравяме, че когато Бог ни е избрал, ние все още не сме съществували, но Творецът е знаел точно какви ще бъдем, пред какви избори ще бъдем изправени и какви решения ще вземем. Затова Той е можел и да ни избере за спасение. Несправедлив ли е Бог, като е избрал едни, а не други? Съвсем не. „Мнозина са призвани, а малцина – избрани“ (Мт. 22:14), защото мнозина чуват благовестието, но малцина го приемат и се покоряват на Христос. Някои от призованите чуват и отговарят на призива на Бога за покаяние, вяра и свят живот, затова и биват избрани; други чуват, но го отхвърлят. Специалната категория „избрани“ са тези, които постоянстват в молитва към Бога денем и нощем (Лк. 18:7); вярват в Христос и са оправдани от Бога (Римл. 4:5; 8:33). Те са „свети и възлюбени“ „призвани, избрани и верни“ (Кол. 3:12; Откр. 17:14). Избраните са добрите риби извадени от мрежата; мъдрите девици, които посрещат младоженеца; сватбарите, облечени в подходящо облекло; добрите и верни слуги, които умножават талантите, дадени им от техния господар и всички останали добри персонажи от притчите на Господ Исус.

Бог отначало ви е избрал за спасение! Бог не просто ни е избрал, но ни е избрал за спасение. Следващата част от този стих до голяма степен ни разкрива какво точно означава това. Никой християнин не трябва да забравя, че както Бог избира нас, така и ние избираме Бог. Спасението е избор! Избор, който Бог прави предвечно, и избор който ние правим във времето. Но какво включва този избор? От какво сме спасени и за какво сме спасени? Преди всичко Бог ни спасява от властта и последствията на греха в живота ни. Грехът наранява нас и хората около нас. Грехът разрушава мира и разбирателството, убива доверието, носи смърт, отчуждение и омраза. Грехът ни отделя от Бога и един от друг. Той е причината за самотата на човека. Избавлението от греха и последствията му идва само чрез Исус. Бог избра да пожертва Своя Син и Божият Син избра да се пожертва за нас. Проляната кръв на Исус на кръста е умилостивението пред Бога за греховете ни. Неговата жертва е откупът за нашите души и тела. Но с това можем да придобием грешна представа, че спасението е нещо, което Исус ни дава чрез Своята жертва; нещо, което чрез вяра можем да вземем и да притежаваме, нещо като билет за небето. Много хора са объркани по този въпрос. Затова говорят за спасението като за нещо статично, нещо вече придобито в пълнота и непроменимо. Спасението, обаче, не е притежание на нещо. Спасението е Някой. Някой, Който живее вечно и Който победи смъртта. Въплътеният Бог, Исус Христос, е нашето спасение. Това е посланието на старозаветните пророци и на новозаветните апостоли. Спасението е възстановеното взаимоотношение и единство с живия Бог, с Бога, Който е Възкресение и Живот. Спасението не е знание на доктрини, а динамично, лично взаимоотношение със Светата Троица – Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух. Ние сме спасени от греха, за да принадлежим на Бога и за да бъдем във всичко като Христос. Господ „очисти за Себе Си народ за Свое притежание, ревностен за добри дела“ (Тит 2:14).

Но как в действителност Бог осъществява това ново взаимоотношение с нас? „Бог отначало ви е избрал за спасение чрез освещение на Духа и вяра в истината“ В тези думи се крие истинската сила на християнството, а в отричането им – най-бързия път към вечна гибел! Вярата в истината винаги води към святост на живота и сърцето. Действието на Светия Дух, Който е Духът на истината, в сърцето на човека ражда вяра, а истинската вяра в Христос – до святост.

За днешното време Господ Исус Христос пророкува, че ще е време на голямо отстъпление от вярата. Той ни предупреди преди близо 2000 години да внимаваме да не ни подмами някой, защото мнозина ще дойдат в Негово Име и ще казват: Аз съм Христос и времето наближи (Лк. 21:8). Днес е това време. Много култове и лъжеучители днес, особено представителите на т.нар. „Движение на Вярата“ с нейните най-известни проповедници Кенет Хегин, Кенет Коупланд, Бени Хин, проповядват, че ние сме малки богове, че ние буквално сме Христос, въплътения Бог, че сами по себе си ние имаме силата да творим съдбата си, че света се управлява не от Всемогъщия Бог, а от поставените от Него духовни закони, които всеки може да експлоатира за своя полза, ако знае правилните формули. Характерно за тези култове е и силната вяра, че Господ Исус ще дойде отново още в нашето поколение. Петър Дънов, основоположникът на друг култ – Бялото братство, по същия начин проповядва, че всеки от нас е Исус и Христос, т.е. спасител сам за себе си. Важно е да отбележим, че когато основата на една вяра е неправилна и плодът ѝ не е добър. Понеже култовете полагат друга основа, а не Господ Исус Христос и плодът им не е святост, а нечистота.

Истинската вяра е характерна с това, че обича истината, т.е Самия Христос и Неговото слово. Всяка вяра, която отхвърля и подменя истината, разкрита ни от Бога чрез Исус, истината съхранена в Църквата през всички векове и записана в страниците на Свещеното Писание – библията, следва да бъде отхвърлена като нехристиянска и демонична по своя характер. Истинската вяра е тази вяра, която ни води към святост, понеже Самият Божи Дух свидетелства за истината и ни освещава. Той ни дава вяра в благовестието, помага ни да се покаем, да отхвърлим своя грях и непокорство на Бога, да се доверим на Исус за спасението си и да живеем чист и богоугоден живот. Точно това неправилната вяра не може да направи, понеже в нея няма Дух, няма и живот, няма и истина, а Христовото слово е истина, дух и живот.

Бог вече е избрал за спасение тези, които избират да следват Христос. Той призовава всички хора да се покаят от греховете си, да повярват в Исус Христос, Който пожертва Себе Си за греховете ни и възкръсна, за да ни оправдае пред Бога. Всички, които се покаят и повярват в Исус, Бог оправдава и им дава правото да се нарекат Негови деца. Това е началото на един нов живот с Бога, в който вярващите са ученици и последователи на Господ Исус, в който Божият Дух им съдейства, за да имат за плод на живота си святост, а за край – вечен живот. Ще се довериш ли на Божия Син - Исус Христос? Ще Му се покориш ли като на Господ? Ще Го последваш ли днес?

Закхей и смокиновото дърво

„И се завтече напред и се покачи на една смокиня, за да Го види; защото щеше да мине през онзи път. Иисус, като дойде на това място, погледна нагоре и му каза: Закхей, слез бързо, защото днес трябва да отседна у дома ти. И той побърза да слезе и Го прие с радост.“        

                                                                                                               Евангелие според Лука 19:4-6

     Исус рядко отсяда у влиятелни и богати хора. Той никога не се стреми към тяхното приятелство и благоволение. Дори когато в редки случаи Господ е в тяхната компания, Той ги изобличава, казва им нелицеприятни истини и ги призовава към покаяние. Тези, с които Исус дружи са бедните, презрените и отхвърлените от обществото. Той до такава степен се идентифицира с тях, че фарисеите високомерно и язвително Го наричат „приятел на бирници и грешници“. Защо ли Исус не се притеснява от това? Защо Исус не само не отхвърля, но и търси обикновените, бедни, презрени хора? Вероятно защото сред тях най-често намира вяра... колкото и противоречиво да звучи. Той намира Филип, един обикновен човек от рибарското селце Витсаида, и го призовава да бъде един от апостолите; намира един изоставен, болен от тридесет и осем години човек и го изцелява в къпалнята Витезда; намира една презряна самарянка с разбит и порочен живот и ѝ се разкрива като обещания Месия. Можем да дадем и други примери – римския стотник, когото Исус хвали за вярата му, като жената с кръвотечение и слепецът Вартимей, които Господ изцелява. Те търсят и намират Исус и Той отговаря на молбите им. 

     Сред цялата тази картина от бедни и презрени хора, обаче, се намира и личността на богатия началник на бирниците Закхей. На пръв поглед мястото му не е там. Той е богат, корумпиран и грабител. Не е човекът, който обичайно би потърсил Бога. Все пак той има всичко – кариера, пари, благоволението на властите. Но Исус вижда нещо в него. Нещо, което Го кара да отседне в дома му. Нещо, което го кара да се смили над него. 

     Закхей не е типичният богаташ, който е дълбоко привързан към материалното, самоуверен, надменен и лишен от жива съвест. Той е човек, който не е удовлетворен от живота си. Той търси нещо повече от пари и удоволствия. Има всичко, което може да се купи с пари, но нещо не му достига. Той е чувал за Исус, за Неговите проповеди и чудеса. Малко хора биха останали безчувствени, когато чуят думите на Господ и научат как свято е живял Той сред нас. Вероятно в този малък човек се е зародила една голяма сърдечна болка – той е осъзнал, че Исус е свят човек, а той е един голям грешник. Закхей вероятно не си е представял, че би могъл да говори с Исус или пък да Го покани на гости у дома си. Бирниците по това време добре знаят своето място. Те са грешници и не могат да мечтаят за приятелство с религиозните учители – нито с книжниците, нито с фарисеите. Силно религиозните хора дори не биха се допряли до човек като тях. От това те се боят най-много. Все пак могат да се осквернят! Тяхното най-голямо желание е да се опазят ритуално чисти. „Да, Исус никога не би говорил и със сигурност не би гостувал при мен“, си е мислел вероятно Закхей. Но той има едно желание – да види Исус. Това поне му е позволено. Да Го види възможно най-отблизо и най-ясно. Сигурно той си е мислил, че просто ще го зърне. Не е можел и да се надява на повече. Не и той. Затова се качва на близкото смокиново дърво. Така той се лишава от възможността да се докосне до Исус, но поне може да Го види. 

     Ето го и дългоочакваният миг. Исус наближава, съвсем близо е. Закхей вижда бялата Му дреха, благото изражение на лицето Му, многобройните ръце, които се опитват да Го докоснат; почти чува гласа Му в глъчката, още миг и ще отмине дървото, но за негова изненада Исус се спира и вдига очи към него. Закхей се оглежда в топлите Му очи и вижда усмивка на лицето Му. „Нима Той гледа Мен, нима се усмихва на мен. Това не е възможно!“ си мисли бирникът. Тогава Исус проговаря: „Закхей... слез бързо, защото днес трябва да отседна у дома ти.“ „Той каза моето име, той ме познава?“ Изуменият бирник бързо слиза и с радост приема Исус в дома си. 

     Исус не просто заявява Своето желание да гостува на Закхей, а посочва необходимост за това. Господ казва: „днес трябва да отседна у дома ти“. Нещо го привлича към Закхей. Той не може просто да го отмине. Какво накара Исус от цялата тълпа да избере точно него? Божието слово ни казва: „Във високото и свято място обитавам, и при онзи, който е със съкрушен и смирен дух, за да съживявам духа на смирените и да съживявам сърцето на съкрушените“ (Ис. 57:15). Господ вижда човек, който е готов да Го приеме. Той вижда смирен човек със съкрушено сърце. Можем да видим това и по-надолу в историята, когато в израз на своето покаяние Закхей дава половината си имот на бедните и връща четворно на този, когото е ограбил. Не е за учудване, че Исус заявява пред всички, че този смирен човек е истински Авраамов син, т.е. получава прошка за греховете си и спасение за душата си. Исус потърси и спаси този човек, както търси и спасява каещите се грешници и днес. 

     Закхей е пример за действена вяра. Той не се потапя в самосъжаление за греховете си като Юда Искариотски, а търси лицето и близостта на Господ. Но той Бирникът не желае да остане грешник, а търсейки Исус, показва копнеж за святост. Когато разбира какво му пречи да влезе в Божието царство, той с готовност се отказва от половината си имот и е готов да възстанови заграбеното. 

     Поради малкия си ръст Закхей можеше просто да се откаже. Той можеше да приеме, че това не е за него. Защо да се опитва? Може ли човек да прибави на ръста си? Но в това се крие и друг смисъл. Колко пъти от хората около нас ние не можем да видим Исус. Всичките проблеми, умствени предразсъдъци и културни прегради ни пречат да се огледаме, да потърсим нашето смокиново дърво. Понякога житейските нерадости ни водят до там, да си мислим, че Бог ни е изоставил. Но истината е друга. Той ни търси. Той желае да остане у дома ни. Господ желае да обитава в сърцето ни. Колкото и да е голям Бог, Той никога няма да отмине едно малко смирено сърце, което Го търси. Но ние намираме Бога чрез Исус. Който е видял Исус, видял е Бога. 

     Въпросът е как да видим Исус? Как да Го намерим? Как да Го поканим да живее в нас? Отговорът е в „смокиновото дърво“. Господ използва смокиново дърво, за да илюстрира предстоящия съд над Израел. В Мк. 11:12-14 Исус проклина една смокиня и тя изсъхва от корен затова, че не намира на нея плод, и то във време, когато обичайно смокините нямат плод. Той използва това дърво като образ на Неговия народ, който не дава вече плод за Бога. Дори храмът се е обърнал по времето на Исус от място за молитва и обиталище на живия Бог в свърталище на алчни търговци, превърнали вярата в Бога в средство за печалба. На много места в Свещеното Писание Бог сравнява Своя народ с дърво (Ер. 2:21; 11:16-17; Езек. 17:3-9; Ос. 14:5-6; Римл. 11:16-17, 24), и нанесения съд над него като отнемане на плода или изсъхване от корен. 

      Закхей първо намери смокиновото дърво, а след това Исус намери Закхей. Днес това смокиново дърво за нас е Църквата. Тя ни издига със своето служение над виковете, отхвърлянето, лъжливите философии на тълпата, дава ни благовестието и ни помага да видим идващия Господ. Църквата ни храни с Божието Слово и с Неговата плът и кръв в Причастието. Тя ни учи да постъпваме според Божията воля и съдейства за нашето спасение. Тя вярно съхранява истината за Исус, за Неговата жертвена смърт и славно възкресение. Тя ни води до кръста и ни призовава да се покаем и да вярваме в Този, който предаде Себе Си за греховете ни и възкръсна за оправданието ни. 

     Разбира се Църквата е много повече свята общност и тяло Христово, отколкото дърво. Образът на смокинята не изчерпа многообразието, с което Свещеното Писание описва Църквата. Но този образ ни показва основната ѝ функция – да води грешници при милостивия Спасител, който дойде, за да потърси и да спаси погиналото. Много хора днес пренебрегват Църквата, но тя си остава единствената общност и институция на този свят, която ни представя пред Бога и представя Бог на нас. Стотникът Корнилий преживя невероятно посещение на ангел, но ангелът не му благовести, а му заръча да се свърже с ап. Петър и църквата Христова. Апостолът доведе него и дома му до вярата в Господ и общението с Духа. Ще потърсим ли днес Христос в Неговата Църква? Ще се доверим ли на Църквата да ни представи пред Христос или ще се опитваме по старому да се бутаме в тълпата? Христос ни зове и Той ни зове по име. Той ни зове чрез Църквата и към Църквата. Ще Го последваме ли днес?

Огън дойдох да хвърля на земята!

„Огън дойдох да хвърля на земята и как искам да се беше запалил! Но имам кръщение, с което трябва да се кръстя, и колко се измъчвам, докато то се извърши! Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, - казвам ви, - а по-скоро разделение. Защото отсега нататък петима в една къща ще бъдат разделени: трима против двама и двама против трима. Ще се разделят баща против син и син против баща, майка против дъщеря и дъщеря против майка, свекърва против снаха си и снаха против свекърва си.“ 

Евангелие според Лука 12:49-53

Исус Христос е наречен „Княз на мира“ от пророк Исая (Ис. 9:6). Спасителят доказа с живота и примера Си, че е именно такъв. Той възпря Своите ученици да отмъстят на жителите на самарянския град, които не ги приеха; предаде се без съпротива на Своите врагове, които Го осъдиха и убиха с жестока и мъчителна смърт. Името на Исус днес е станало синоним за ненасилие и любов към враговете. Той ни остави великата заповед на любовта – да обичаме Бога и да обичаме ближния както себе си, и сам, говорейки за Своята мисия каза, че е дошъл на света „да служи и да даде живота Си откуп за мнозина“ (Мк. 10:45). И Исус действително извърши това. С пълно себеотрицание и смирение Той понесе наказанието за греховете ни и бе убит на кръста, за да стане откуп за душите ни. Затова и Бог възкреси Христос, така че всеки човек, който повярва в Него, да бъде опростен, умит от греховете си и новороден от Духа, за да приеме вечен живот в Името на Исус.

В днешния текст, обаче, като че ли Исус сам казва противното на това, което показва. Думи като „Огън дойдох да хвърля“ или „Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, ... а по-скоро разделение“ сякаш хвърлят сянка върху етичния закон, на който ни учи Господ. Лесно можем да си въобразим, че Исус тук, съвсем в духа на уахабизма, призовава към „християнски джихад“, към един войнстващ начин на живот, който не търси мир, а разделение и противопоставяне. Но това би бил един съвсем повърхностен и нереалистичен прочит на христовото учение.

Действително по своя характер вярата в Исус Христос носи разделение и противопоставяне. Господ даде ясно пророчество за вярващите в Него, че „ако светът ви мрази, знайте, че преди вас Мен е намразил. ... Ако Мен гониха, и вас ще гонят. ... Но всичко това ще ви сторят заради Моето Име, защото не познават Онзи, който Ме е пратил“ (Йн. 15:18, 20-21). В проповедта на планината Господ, наред с останалите блаженства предрича участта на вярващите: „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство. Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мен“ (Мт. 5:10-11). Христовите апостоли проповядват същата истина: „Блажени сте, ако ви опозоряват за Христовото Име“ (1 Петр. 4:14); „на вас ви е дадено относно Христос не само да вярвате в Него, но и да страдате заради Него“ (Фил. 1:29); „вие сами знаете, че за това сме определени, понеже когато бяхме при вас, ви казахме предварително, че ще има да страдаме, което и стана“ (1 Сол. 3:3-4). От всички тези цитати от Свещеното Писание става ясно, че гонението, хулите, лъжливите обвинения, опозоряването, страданието, което Христос и Неговите апостоли предричат, са нещо, което истинските ученици на Исус, истинските християни, трябва да очакват. Това противопоставяне, обаче не води своето начало от тях, а от тези, които „не познават Онзи, който Ме е пратил“ т.е. от тези, които не познават Бога, от противниците на благовестието на Христос.

Като разсъждаваме относно смисъла и обектите на страданието също можем да получим погрешна представа, че страданието на вярващите за Христос, е някакъв вид отричане на блаженството и радостта, които са неразделна част от победоносния християнски живот. Преди години, когато говорихме по този въпрос с една сестра, тя възприе много негативно моята библейска позиция, че вярващите сме призовани да страдаме за вярата си в Христос, и каза: „Щом толкова искаш да страдаш за Господ, страдай. Аз смятам да се радвам в Господа и да се наслаждавам на Неговото присъствие!“ Тя очевидно схващаше страданието съвсем превратно, а не в смисъла, който Христос влага в него. Също така очевидно е, че страданието, с което е дадено да страдаме, не е въпрос на избор. Това е пътят на вярващия. Щом нашият Господ страда, и ние ще страдаме за вярата си в Него. Това, което е насърчително, е че във цялото гонение, отхвърляне, презрение, което претърпяваме, ние се радваме на Божията любов и утеха, на Неговата грижа и приемане, участваме в Неговата слава.

Самият факт, че Господ Исус свързва блаженството със страданието е парадоксален, граничещ с ирационалност. Това, разбира се, въобще не е трагедия във вяра, като нашата, в която има твърде много ирационални неща – девственото зачатие и въплъщението на Бога в Христос; чудесата на Исус, особено властта Му над смъртта и природните стихии; заместителната смърт на Божия Син за нашите грехове; телесното възкресение на Исус и Неговото възнесение при Бог Отец. За вярващия в Христос всичко това е напълно разумно и логично имайки предвид, че Исус е вечният, всемогъщ, въплътен Божи Син, който няма начало и няма край, и чрез Когото всичко е станало.

Самият Божи Син казва, че следствието от Неговата мисия е разделение и противопоставяне. Но как да възприемаме думите Му в съгласие с Неговото учение за любов към враговете и отвръщане на злото с добро? Когато един човек приеме Христос за свой Бог и Спасител, в душата му се извършва едно чудно преобразяване. В Него започва да живее Светият Божи Дух, да го учи и изпълва с Божията любов към всички хора. Неговата ценностна система се променя. Той започва да страни от греха, който е норма в света. Новоповярвалият започва да се стреми да обича ближния, да върши добро, да обича правдата и истината. Той мисли за чисти неща, които носят благодат и мир, наслаждава се на добродетелта и всичко, което е по Божията воля. Тази промяна в християнина е правилна и добра, но въпреки това, тя носи противопоставяне от всички, които все още не вярват в Христос и не са Го приели за Спасител и Господ на своя живот. Колкото по-явна е светлината и присъствието Му в живота на вярващия, толкова опозицията е по-силна. Най-често и най-силно разделението се проявява в семейството. Вярващият свидетелства за истината, защото обича своите роднини и желае и те да изпитат Божията любов и да имат блаженството, което той носи в душата си. Това обикновено носи неприязън, защото безбожникът усеща, че душата му е омърсена и грешна, а тази на вярващия, доскоро грешна като неговата, има сигурността на Божията прошка и безусловна любов. Отново е парадоксално, но вместо да се покорят на благовестието, да се отвърнат от греховете си към Бога и да приемат вечния живот в Христос, повечето безбожници избират да мразят, подиграват, потискат и отхвърлят вярващия в мярката в която усещат Божия живот в него. Така деца се изолират от родителите си, дори съпрузи, свързани в най-святия и чист завет на брака понякога се разделят поради непоносимостта на невярващия партньор към вярата на другия.

Пример за тежко противопоставяне в семейството има в житията на светиите. Св. Варвара, която православната църква почита като великомъченица, живяла през трети век, когато християнството било преследвано от римските власти. Тя била едно дете на баща си, който бил вдовец. Той се разгневил много, когато разбрал, че тя е приела Христос, опитал се да я убеди да се откаже от вярата си и като не могъл, я предал за мъчения на управителя на областта отричайки се от нея. Бащата сам изпълнил смъртната присъда и отсякъл главата на чедото си. Същата нощ и той и управителят били поразени и изпепелени от мълния.

Когато срещаме опозиция срещу вярата ни, не бива да се боим, нито да се учудваме. Дори и тези, които не разбират вярата ни и се противят на благовестието на Христос да са наши най-близки роднини, ние сме призовани с молитва и търпение да държим вярата в Христос и да сме готови да бъдем отхвърлени дори от баща, деца или брачен партньор. Това, за което трябва да внимаваме, е да не би ние съзнателно да предизвикваме неприязън и разделение. Господ не ни дава избор да вярваме както си искаме, следователно ние сме длъжни да вярваме в Него така, както ни заповядва в Божието слово. Но също така Той не ни позволява да живеем както си искаме, а според волята Му да обичаме хората, да търпим злите човеци и да се молим за тяхното спасение, да правим добро на всички, особено на членовете от нашето семейство и на тези, които споделят нашата вяра в Божия Син Исус. Свещеното Писание ни увещава да търсим мир с всички и онова освещение на живота и сърцето, без което никой не може да види Бога. Ние трябва да сме активни миротворци, а не хора, които съзнателно предизвикват разделение или не търсят начин съществуващото разделение или конфликт да бъде преодоляно. 

Не е трудно за един истински християнин да спазва Божиите заповеди и заръки. Господ ни остави една велика заповед - да обичаме ближния като себе си и да обичаме Бога над всичко останало. Той ни остави и една велика заръка - да правим ученици на Исус всички народи. И за двете Господ ни е предоставил всичко необходимо - присъствието и ръководството на Светия Дух, Който единствен може да ни преведе през трудния и тесен път, който води във вечен живот. Ние добре знаем всичко това, затова нека вярваме в Христос, нашия велик Бог и Спасител и да Му служим със страх и трепет, като помним, че чрез Неговата кръв, пролята на кръста, сме изкупени от вечна смърт, гняв и негодувание! В Христос нашите временни страдания за вярата не могат да се сравнят с вечната слава, която ще наследим, ако останем верни на Него докрай. Никога едно изпитание не е твърде голямо за нас, защото Бог винаги ни дава изходен път от него и ни прави повече от победители чрез Христос, Който ни дава сила. Вечна слава и почит да бъдат на нашия Бог и Спасител!

Кръщение в ЕМЕЦ-Свищов, 19. юни - Петдесетница

На 19. юни 2016 г. Наталия Павловска бе причислена към Христовата църква като бе кръстена в Името на Отец, Син и Свети Дух според Писанията. Тайнството Кръщение в Методистката църква е знак на завета с Бога, и неговата действеност и ефективно приемане от кръщаващия се не зависи от неговото здравословно състояние, възраст и пол. То е също знак за опрощаването на греховете и приемането на Божия живот чрез вяра в Иисус Христос, Божия Син.
Добре дошла в Божието семейство, Наталия!

За прошката и любовта

„И стана и отиде при баща си. А когато беше още далеч, баща му го видя, смили се и като се затича, се хвърли на врата му и го целуваше. А синът му каза: Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син. Но бащата каза на слугите си: Бързо изнесете най-хубавата премяна и го облечете, сложете пръстен на ръката му и сандали на краката му; и докарайте угоеното теле и го заколете и нека ядем и се веселим, защото този мой син беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери.“  

 Евангелие според Лука 15:20-24

 

Чрез тази притча Господ Исус говори лично на всеки един от нас. Ние можем да се огледаме в нея и да намерим себе си – дали в образа на блудния син, който криво разбира правото си на свободен избор или в лошите другари, които го използват, докато имат какво да получат от него; или в безмилостния гражданин на далечната страна, който не му позволи да се нахрани дори с храната на прасетата; или дори в образа на брата, за който справедливостта и наказанието беше по-важно от милостта и любовта. Всеки от нас е духовно мъртъв. Всеки от нас е изгубен. Всеки от нас е изоставил своя небесен Баща. Всеки от нас живее така, сякаш е господар на живота си. Ние не се съобразяваме с никой и нищо освен с нашите желания. Ние правим това, което си искаме. Ние караме другите да правят това, което искаме. Ние се караме с другите, когато не правят това, което искаме. Ние мразим другите, затова че не ни дават това, което искаме. Ние презираме тези, които лесно ни дават това, което искаме. Ние живеем както си искаме, но това не ни прави щастливи. Това ни прави нещастни и самотни! Представяме си, че като живеем сякаш Бог не съществува, като правим това, което ни харесва, ще сме истински свободни и пълноценни личности. Това обаче никога не се осъществява. Подобно на блудния син ние се оказваме в калта – при прасетата, гладни, изоставени, без истински приятели, без бъдеще, без надежда за нещо по-добро!

Колко хора днес се впускат в разпуснат живот, излъгани, че така се живее най-добре! Често чувам хора да казват, че ако не се отдават свободно на разврат, пиянство и забавления, те няма за какво да живеят! Каква мимолетна наслада им носи този начин на живот, а колко са горчиви последствията му. Мой приятел наскоро завърши трагично живота си – гладен, премръзнал, самотен, точно като блудния син. Няколко месеца по-рано той ми се хвалеше как всичко, от което се нуждае са само повече пари. Той печелеше много, но и харчеше много – парите му потъваха в хазарт, алкохол и цигари. Парите не прибавиха радост и достойнство на клетата му душа. Всичко, от което се нуждаеше, беше да се върне с покаяние и вяра при любящия Бог, Когото той упорито се опитваше да забрави!

Блудният син от притчата също се опита да забрави своя баща. Когато поиска своето наследство, той поиска това, което щеше да получи след смъртта на баща си. В един определен смисъл, той заяви, че за него баща му вече не съществува. Това отвори огромна празнота в душата му, която той се опита да запълни с неща, които да компенсират липсата на взаимоотношения с бащата, който го обичаше толкова много. Той си помисли, че любовта на неговия родител може да бъде заменена с нещо материално. Ние също вероятно си мислим понякога, че можем да заменим с нещо друго Божията любов към нас, която Той ни разкри чрез жертвата на Своя Син Исус. Но как можем да заменим злато за прах или здраве за болест? Как може майката да замени своето дете с кученце и да не чувства мъка? Как може детето да замени своята майка за лъскава играчка? Божията любов е незаменима! Липсата на Бога в живота ни не може да бъде компенсирана от нищо.

Ние просто не можем да забравим Бога! Където и да отидем, ние виждаме Неговите добри дела. Накъдето и да се запътим, Той вече ни чака там. Безбожният човек може да пита: „Къде е Бог?“, но всъщност въпросът му е „Как да избягам от Него?“. Ние забравяме Бога само когато не сме на себе си; само когато сме заслепени от собствената си страст! Но скоро болката, срама и огорчението от собственото ни бягство от Бога, ни застига и ни отрезвява! „Безбожният ще бъде уловен от своите си беззакония и ще бъде държан с въжетата на своя грях“ (Пр. 5:22).

Блудният син умираше от глад в присъствието на прасетата, когато дойде на себе си и си спомни за своя баща. Колко различен беше животът, който той си представяше от реалността, която го постигна! Това е заблудата на греха. Той ни обещава лесен живот без Бога, но това, което винаги получаваме е разочарование и скръб. „Има път, който се вижда прав на човека, но краят му са пътища на смъртта“ (Пр. 14:12). Може би неразумният син си мислеше: „Веднъж се живее; не искам да прекарам младостта си работейки като вол на нивите на баща си! По-добре да се позабавлявам и да умра щастлив!“ Той напусна уюта и сигурността на родния си дом, за да търси силни усещания и неясни приключения. Това което получи беше силно душевно терзание и ясно осъзнаване на собствения си провал. В крайна сметка, след години той осъзна: „ У дома ми беше по-добре!“.

Може би и ние днес сме огорчени и обезнадеждени от това, което ни е постигнало. Ние вероятно сме обидени за това колко несправедливо и жестоко някой се е отнесъл към нас. Или сме гневни как нашите „приятели“, които дълги години са споделяли трапезата ни, не са ни помогнали, когато сме имали нужда. Или просто сме неудовлетворени от живота, понеже смятаме, че заслужаваме повече. Ние винаги сме склонни да обвиним другите хора за нашите несгоди. Някои дори дръзват да обвиняват Бога за проблемите си. Но ние ясно можем да видим кога блудния син от притчата се почувства толкова зле – дълги години след като бе напуснал своя дом.

Господ Исус ни показва в тази притча не само източника на страданията ни, но и средството, с което да ги преодолеем. Всички сме отделени от Бога. Това е източникът на всички наши дълбоки и неразрешими проблеми. Ние не Го познаваме и не Го обичаме. Ние искаме да живеем живота си независимо от Него. Искаме сами да владеем живота си. Исус ни показва и средството, а именно покаянието – съжалението за собствения грях, признанието му и желанието да се завърне при своя баща.

Покаянието и вярата в Исус са средството, чрез което ние се помиряваме с Бога и започваме нов живот с Него. Обаче има и нещо повече в тази история. В нея Господ ни показва и основата на помирението ни с Бога. Без тази основа, помирението ни с Него би било невъзможно, както е невъзможно без здрава основа да бъде изграден небостъргач. Без тази основа бащата никога не би приел обратно своя син, който го бе опозорил и бе пропилял имота, събиран с много труд и усилия. Без тази основа той никога не би го защитил пред недоволния му брат. Тази основа е любовта. Бащата обичаше силно своя син. Той не изчака блудния син да го моли за прошка. Той не го изчака да падне на колене пред него и да го умолява със сълзи да го приеме обратно. Бащата беше този, който се затича към сина си докато той беше още далеч, смили се за него, „хвърли се на врата му и го целуваше“ (ст. 20). Бащата беше този, който направи първата крачка към помирението. Той ясно показа благоразположението си към своето чадо. Едва тогава синът събра смелост да изкаже думите на покаяние: „Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син“ (ст. 21).

Преди да сме направили дори и една крачка към Бога, преди да сме казали дори и една дума на покаяние, Бог вече е положил основата за това. Той вече се е затичал към нас. Той вече ни очаква. Той е готов да ни приеме. „Когато ние бяхме още немощни, на определеното време Христос умря за безбожните. ...Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас“ (Римл. 5:6, 8). Бог ни уверява в любовта Си. Той ни умолява да се помирим с Него. Ние сме коравосърдечните, не Той. Често Бог се представя като сърдит дядка с накърнено достойнство, който трябва да бъде умилостивен като правим много добри дела, като се самообвиняваме, като му се молим дълго и прочувствено, за да благоволи да чуе молитвата ни, без никаква гаранция, че ще ни прости след това. Но това е една карикатура на Бога, а не Неговия истински образ. Господ Исус ни показа какъв в действителност е Бог. Той е любящ Баща. Той чака да смирим себе си и да дойдем при Него. Той вече в Христос е примирил света със Себе Си (2 Кор. 5:19). Той вече е отворил вратата на Своето благоволение и ни чака да влезем през нея с покаяние и вяра. Тази врата е Исус Христос. Никой не идва при Бог Отец, освен чрез Него. Той ни примири с Бога, и Той стана нашият спасителен кораб, с който да преплуваме океана на Божия справедлив гняв. Чрез Него Бог ни приема като възлюбени синове, опрощава всичките ни грехове, и ни прави способни да станем праведни хора.

Къде си ти днес? Запътил ли си се с покаяние към Бога или все още пируваш с фалшивите другари? Където и да се намираш, Бог те обича, скърби за теб и те очаква да се върнеш при Него! Ще го направиш ли днес?