Само доброто ли да приемаме от Бога... или „Откъде идва всичкото това страдание в света?“

Преди да претърпи за всички нас смърт и възкресение, Господ Иисус казва на учениците Си: „В света имате скръб, но дерзайте - Аз победих света“ (Йн. 16:33). Думата скръб се среща 38 пъти в книгите от Новия Завет, а думата радост - 74 пъти. Посланието на Новия Завет е едно послание на радостта. Но то не ни рисува една розова картина за живота. Напротив, истинското благовестие преплита в себе си радостта и страданието, смъртта и възкресението. Апостол Яков казва в своето послание: „Смятайте го за голяма радост братя мои, когато попадате в разни изпитания“ (Як. 1:2), а ап. Павел пише към колосяните: „Сега се радвам в страданията си за вас...“ (Кол. 1:24) и на друго място: „да не се разколебае никой от тези скърби. Защото вие сами знаете, че за това сме определени“ (1 Сол. 3:3).

Откъде, обаче идва страданието и злото, кой е техният източник? Първо ще се опитам да отговоря на въпроса: Що е зло? Злото е липса на добро. То не съществува само за себе си. То няма собствено битие. Както студът е липса на топлина, както тъмнината е липса на светлина, така и злото се появява там, където липсва доброто. Бог създаде човека добър, но човекът падна от това високо морално състояние. Бог създаде Луцифер добър, но той се отвърна от Бога, за да се превърне в сатана. Защо се случва така? Бог е абсолютно добро същество, благ и справедлив във всичките си действия. Той не е Творец на злото, но отвръщайки се от Него, творенията стават носители и източници на зло. Това само утвърждава истината за абсолютната доброта на Бога. Вън от Него няма добро. Който избере да живее независимо от Бога, сам отделя себе си от Извора на всяко добро. Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина, никакво зло. Той се радва на доброто и истината, обича праведността. В книгата Йов е описано, как Бог се удоволства от Своя праведник и се хвали със него: „обърнал ли си внимание на слугата Ми Йов..." (Йов 2:3).

Сатаната, от своя страна, мрази доброто и се стреми да разруши всяко добро в света: вярата в Бога (Бит. 3:3-5), любовта и разбирателството между хората, мира между народите в света, живота на хората - чрез болести и действия на други хора. Дяволът се радва на всичко жестоко и неприлично, той съществува, за да върши зло на хората. Господ Иисус казва за него: „Крадецът влиза само за да открадне, да убие и да погуби“ (Йн. 10:10). Сатаната прави всичко възможно, за да донесе страдания в живота на хората и да ги накара да хулят Бога за това (Йов 2:4-5). Ние можем да видим, че: „Сатана излезе от присъствието на Господа и порази Йов с лоши язви...“ (Йов 2:7). Не Бог, а дяволът е причина за страданието на човека. Бог допуска страданието в света, но не го причинява. Целта на Бога винаги е спасението на човека, затова Той позволява да пострадаме понякога, за да ни вразуми, да утвърди вярата ни в Него, да ни доведе до спасително покаяние. Това, че допуска хората да страдат, нито отменя  Неговата изконна доброта, нито добрите Му планове за хората, нито Го принизява като равен на дявола.  Дяволът винаги е бил и ще си остане творение. Следователно той не е нито всемогъщ, нито всеприсъстващ, нито вечен.

От къде идва, обаче, злината в човека? Дали човек се ражда добър и с времето отхвърля доброто и привиква да върши зло? Или пък се ражда неутрален, нещо като чист лист хартия, на който живота може да пише добро или зло? Отговор на този въпрос можем да намерим в Божието слово. Още в първата книга на библията става ясно, че от грехопадението насам „всичките въображения на мислите на сърцето им (на хората) са само зло цял ден“ (Бит. 6:5). Злината на хората извира от сърцето им. Господ Иисус също обяснява къде трябва да търсим източника на злите човешки действия: вътре в сърцето на човека (Мк. 7:21). Всеки човек днес се ражда „продаден под греха“ и склонен към действия, омразни на добрия Бог. Според ап.Яков грехът се корени в човешката страст (Як. 1:13-16). Това означава, че е тясно обвързан с човешката воля. Тя е най-неприкосновената част от човешката личност. Ако човек не реши, не би извършил никое действие, било то добро или зло. Още повече, ако човекът не можеше да не съгреши, ако беше безволева и безсилна марионетка в ръцете на дявола, Бог не би му говорил чрез пророците да се покае и да промени делата си. Св.Йоан Златоуст смята, че грехът е безгрижната и повредена воля. Волята на човека е грехолюбива, затова и толкова лесно се предаваме на злото в нас.

Злото води след себе си страданието и смъртта. Ние се сблъскваме всеки ден и с двете. Но какво трябва да е отношението ни към страданието в живота и злото в света? По време на комунизма един вярващ бил осъден на смърт, но преди изпълнението на присъдата му позволили да види жена си. Последните думи, които ѝ казал били: „Знаеш, че аз умирам, обичайки тези, които ме убиват. Те не знаят какво правят и моята последна молба към теб е и ти също да ги обичаш така, както и аз. Не носи горест в душата си затова, че те убиват човека, който те обича. Ние ще се срещнем на небето!“ Тези думи направили много силно впечатление на офицера от тайната полиция, който присъствал, и по-късно той сам станал християнин и на свой ред попаднал в затвора заради вярата си. Християнското страдание, когато се приема по правилен начин е благодатно средство и силно свидетелство за величието и божествеността на Иисус Христос. Ние винаги имаме избор как да приемаме страданието в живота си: можем да последваме примера на жената на Йов и да кажем: „Похули Бога и умри“ (Йов 2:9) - избери смъртта, не си струва да живееш. Това обаче е крайно неправилно. Странно е, че тя приканваше Йов да похули Бога. Но Бог не е източник на злото, защо да Го хулим? Ние трябва да Му благодарим и да намираме радост в Него през време на страдание. Йов имаше правилно разбиране за своя Създател и затова реагира както подобава: „Само доброто ли да приемаме от Бога, а не и злото...?“ (Йов 2:10). С други думи той каза: „Аз съм уверен, че когато следвам Бога ще имам не само радости, но и скърби. Да ги отхвърлям ли? Те са за мое добро, макар че не разбирам, защо е всичкото това страдание. Аз съм уверен, че Бог е добър и в центъра на бурята, и посред гонението, и в болката - Той е добър и милостта Му трае до века!“

Господ Иисус ни уверява в Божията любов към нас, дори и в страданието. Дори врабчетата не падат на земята без знанието на Бога, а нашият небесен Баща знае всичко за нас (Мт. 10:29-30). Ние не трябва да си мислим, че сме изоставени от Него във време на трудност. Ап. Павел също пита риторично: „Кой ще ни отлъчи от Христовата любов? Скръб ли, или страх, или гонение, или глад, или голота, или беда, или меч?“ (Римл. 8:35). Очевидният отговор е: нищо и никога. Нека да помним винаги тази важна истина и да благодарим на Бога и за радостта и за скръбта, понеже Той е добър и всичките Му дела са справедливи, праведни и истинни. През каквото и да минаваме, то винаги съдейства за добро „на тези, които обичат Бога, които са призовани според Неговото намерение“ (Римл. 8:38). 

Световна неделя на Причастието: ЕМЦ и БЕЦ "Блага вест" - Свищов

     На 7. октомври 2012 г. в гр.Свищов, в рамките на Световната неделя на Причастието (World Communion Sunday) се проведе общо екуменическо богослужение със Св. Причастие, с участието на Евангелска методистка църква - гр.Свищов и гр.Белене, Българска евангелска църква "Блага вест" - гр.Свищов и с.Вардим. Домакин на събитието беше БЕЦ "Блага вест" с пастир Иван Мочков. Темата на богослужението беше "Християнското единство". Това беше една голяма стъпка към осъществяването на едно реално духовно единство между евангелските църкви в гр. Свищов.
      Още снимки от съвместното богослужение може да видите тук.

п-р Владимир Железов (ЕМЦ - Свищов)

п-р Иван Мочков (БЕЦ "Блага вест"- Свищов)

Християнското единство

В днешния объркан свят хората все повече говорят за единство. Всички виждат горчивите плодове, които дава сепаратизмът във всичките му проявления. Всички ние знаем за милионите избити хора по време на двете световни войни, за спорадичните геноциди в Армения, Руанда, Босна, и стотиците, а може би хиляди други, за които не знаем. Днес етническата омраза е по-силна от всякога. Българи мразят цигани. Македонци мразят българи. Албанци мразят македонци. Сърби мразят албанци. Списъкът може да продължи до безкрай. Виждаме как се изпълнява Божието слово, че в последните дни „ще се надигне нация (етнос) против нация (етнос) и царство против царство; и на разни места ще има глад, (епидемии) и земетресения“(Мт. 24:7). В този егоистичен и индивидуалистичен свят, когато гръмко се говори за глобализация, за световно обединение, се има предвид събиране в едно на различни, дори взаимно противоречащи си елементи. Това мислене се е прехвърлило и в църквата. Ние си казваме: Важното е да се събираме заедно. И наистина е много важно да се събираме, за да се молим, да се покланяме на Бога, да четем Неговото записано слово и да го проповядваме. Много от нас, обаче, си спомнят, че по времето на комунизма също се държеше да се събираме на манифестации и народни празници. Дори пишеха отсъствия и ни държаха сметка, ако някой липсваше. Така че и комунизмът, и фашизмът събират хората по един изкуствен, но много резултатен начин. Това правеха и народите, когато строяха Вавилонската кула. Бог им беше казал да се разпръснат по цялата земя, да я напълнят и обладаят. Те, обаче, се събраха, за да се опитат да докажат, че могат и без Бога. В своето единство, те се оказаха врагове на Бога. Това, че се събираме заедно не е гаранция, че сме изпълнени с Духа на единството. Всеки член на днешната църква мисли за себе си преди всичко в единствено число. Проблемът на човека до нас вече не е наш проблем. Ние сме загубили разбирането за църквата като вселенска общност, не като нещо закърпено от разнородни елементи, а едно монолитно цяло, обединено от свързващото и освещаващо присъствие на Божия Дух и от господството на Иисус Христос. Днес ще говорим именно за това, какво означава да сме свързани в единство, какво не означава да сме свързани в Дух на единство, и какви благословения очакват тези, които имат братско отношение към другите християни.

Нека първо да видим какво означава да сме свързани в Дух на единство. На първо и основно място да бъдем родени от Бога. Има две рождения - плътско и духовно. Иисус каза, че роденото от плътта е плът, но роденото от Духа е дух. В първото участваме всички хора под слънцето, всички, които сме родени от жена. Но има и духовно рождение, в което мъртвият човешки дух се възражда за нов живот. Светът е пълен с духовно мъртви хора. Дори съвременната църква е пълна с духовно мъртви „християни“. Какво имам предвид? Да си духовно мъртъв означава да живееш живота си отделно, независимо от Бога, Който е Източникът на живота и на всяка радост. Духовно мъртвият човек не се интересува каква е Божията воля за живота му. Той никога не си задава въпроса: „Животът, който живея угоден ли е на Бога?“, а върши всичко, което сам сметне за правилно. Водещият принцип в живота му е: „Аз съм господар на живота си и знам кое е най-добро за мен. Ще правя всичко, което ми се прави и така ще бъда истински щастлив“. Такъв човек не мисли за Бога, защото не Го познава. Той не познава Иисус и не Го обича. Но човекът, който е роден от Бога е различен. Той мисли за Него, говори Му в молитва, интересува се най-много от Него и постъпва според Божията воля. Роденият от Бога обича хората, особено християните. Това е така, защото „любовта е от Бога; и всеки, който обича, е роден от Бога и познава Бога“ (1 Йн. 4:7). Роденият от Бога е мирен човек. Той не се стреми да налага себе си и своето мнение и да доминира над другите. Със смирение, кротост и дълготърпение, той претърпява грешките на другите Божии деца и се стреми да бъде в мир с всички. Така християнинът се стреми да запази единството в Духа. Това единство е реалност за всеки, който действително се е посветил на Господа.

Ако се опиташ да разделиш един човек на части ще се получи доста кървав филм. Никой нормален човек не си реже ръката, защото не е еднаква с другата, или защото е бутнал и счупил ваза с нея. Всеки от нас полага грижи за цялото си тяло. Така и на всеки християнин му е скъпа църквата като тяло на Христос, затова и се стреми да има мир с останалите Божии деца. За да имаме истинско християнско единство е необходимо да бъдем родени от Бога, защото християнството се състои не в това да имаме дълбоки богословски познания, а в това да бъдем деца на Бога.

На второ място, за да бъдем свързани в единство трябва да научим какво означават думите "Милост искам, а не жертва!", да проявяваме милост към хората около нас. Този свят не знае милост. Хората се мразят един друг. Днешните политици са ангажирани с това да се критикуват един друг и да показват колко другия е по-некадърен. Дори съпрузите в семействата воюват един с друг, нараняват се с остри думи и злонамерени действия и често стигат до развод. Ние трябва да сме смирени и да помним, че сме само пръст, „продадени под греха“. Никой от нас не е застрахован от това да падне, да съгреши. Често днес, когато от християните някой съгреши другите са склонни да го отхвърлят. Той или тя вече за тях не съществува. Когато някой е извършил сериозен грях, първото, което правим често е, да се дистанцираме и да кажем като ап. Петър, когато се отрече от Исус: Не познавам този Човек, за Когото говорите! Ние не сме ангажирани активно с неговото изцеление, а с това да опазим себе си чисти, да не се "оскверним". Тайната ни мисъл е „Добре, че не съм като него. Той е лош, аз съм добър човек. Аз не постъпвам като него.“ Забравяме обаче, че от високо лесно се пада. Господ се противи на горделивите, а на смирените дава благодат. Колко от нас, когато видим, че някой греши, страдаме от това и правим всичко по силите си да го отвърнем от грешния му път. Ако го правите, значи сте в правия път. Но тенденцията като цяло е, че лесно осъждаме хората за техните грехове и много трудно съдим себе си за нашите.

Много хора днес смятат, че единствено те знаят истината. Други смятат, че не са единствените, които познават Бога, но че те Го познават най-добре. Трети възприемат всички християни като равни, а другите - за по-горни от себе си. Те въплъщават в себе си Духа на единството. Всеки, който е повярвал в Господ Иисус Христос е призован към това единство. Без Бога ние всички се разпръсваме. Светът е едно място на разруха, самота и отчуждение. Често хората се събират заедно, за да задушат в сърцата си убийственото чувство за самота, но дори и тогава са самотни. Иисус дойде, за да събере всички Божии деца в едно, за да ни върне отново към Бога и да ни даде смисъл и радост в живота (Йн. 11:49-52). Той разруши чрез смъртта Си греха, който ни разделя и разпръсва. Той даде живота Си, за да направи от всички хора един народ, едно стадо с един Пастир (Йн. 10:16). Всеки, който вярва в Иисус и Го следва обича всички хора, особено другите християни. Обичаш ли хората - и добрите, и лошите? Ако да, ти си Божие дете, защото който обича е роден от Бога и познава Бога.

Нека да поговорим малко и за това какво не означава християнското единство. Първо то не означава да бъдем еднакви. Божието царство не е матрица, която обезличава хората и ги прави идентични. Светът постъпва така. Огледайте се и вижте младите хора. Те обичат да подражават, понеже не са достатъчно уверени в своята уникалност. Събират се в групички, които не търпят да си различен. Различните са аутсайдери. Те са обект на подигравки и отхвърляне. Сектите постъпват по същия начин. Те не ти дават свобода на мисълта, свобода да изразиш себе си и дарбите, които Бог ти е дал. Те потискат и смачкват всяка инициативност или произвеждат фанатици. Божието царство е друга реалност. То е „правда, мир и радост в Светия Дух“(Римл. 14:17). То е свобода в Светия Дух. Свобода не да грешиш, а да се покоряваш на Бога. Свобода да бъдеш различен, без да накърняваш достойнството на никое човешко същество.

Прочетохме в днешния текст как учениците на Христос виждат човек, който не ги следва, но гони демони в Името на Иисус. И какво мислите правят? Забраняват му. Защо? Защото не ги следва. Днес някои църкви си позволяват да забраняват на хора да служат на Бога по малко по-различен начин от възприетия в своята традиция. Какво мисли Иисус по този въпрос? „Не им забранявайте! - казва Той. - Понеже онзи, който не е против нас, е откъм нас“(Мк. 9:39-40). С други думи - този, който не е наш противник, е наш приятел. Господ Иисус ни дава свободата да мислим различно един от друг, без това да нарушава нашето единство. Това единство не е душевно. То не започва от нас. Бог е инициаторът. Той дойде за нас, Той стана човек за нас, Той пожертва Своя Син за нас, Той ни намери, даде ни вяра и покаяние, прости греховете ни и ни направи едно в Христос. Често се заблуждаваме, че когато направим заедно това или онова, ние демонстрираме нашето единство в Господа. Това обаче не е напълно вярно. Ние можем да сме единомислени за едно, но да сме на противоположното мнение за друго. Колко от нас, например, могат да се похвалят, че с половинките си са винаги на едно и също мнение? Понякога прехвърчат искри, нали? И това е нормално, защото сме различни, но въпреки това продължаваме да се обичаме. Единството ни не е в единомислието, нито в желанията. Християните могат да имат твърде различни мнения по някои богословски проблеми. Те могат да се молят по различни начини, да служат на Бога по различни начини, да тълкуват някои места от Писанията по различни начини. Но никой от нас не знае и не разбира в пълнота. Всеки мислещ човек ще признае, че нашата природа е несъвършена, и че отличителен белег на човека е да се заблуждава в някои неща и да допуска грешки. Нашето единство не е в еднаквостта. Нашето единство е в любовта ни един към друг. Обичаш ли Господ Иисус? Спрял ли си да се оправдаваш пред Бога чрез своите дела? Разчиташ ли единствено на оправданието, което е чрез вяра в Христос? Принуждава ли те Божията любов да Му служиш и да се радваш в Него със страхопочитание? Желаеш ли да вършиш всичко само за Божия слава? Отхвърлил ли си всяко огорчение, непростителност, злопаметност спрямо другите хора? Боиш ли се повече от всичко да не оскърбиш Бога, повече дори и от смъртта и ада? Ако отговорът ти е да, значи сме на един Дух, вървим в една и съща посока и имаш моето сърдечно приятелство.

Накрая ще се спрем и на благословението от това да сме в единство с другите християни. Господ Иисус обеща, че „ако някой ви напои с чаша вода в Мое Име, понеже сте Христови, [...] той никак няма да изгуби наградата си“(Мк. 9:41). С други думи, ако направи и най-малкото добро, на най-невзрачния от нас, заради това, че е християнин той няма да изгуби наградата си.

Някой може да каже: „Какво пък толкова може да ме възнагради Христос?“. Виж, приятелю, Господ Иисус не казва, че който е милосърден към Божиите деца ще бъде възнаграден, а че няма да изгуби наградата си. Ако някой обича християните и им върши добро, вече има награда. Той е благословен с всяко духовно благословение. Такъв човек, ако запази това си отношение към ближния един ден ще чуе от благословените устни на нашия Господ думите: „Добри ми и верни слуго, влез в радостта на Господаря си“. Такъв човек е верен на Господ Иисус, защото обича християните. За него Бог е приготвил това, което „човешко око не е виждало и на човешко сърце не е дохождало“. В любовта ни един към друг не бива да има компромиси. Господ ясно ни заяви, че простителността ни към другите хора и особено към християните трябва да бъде безгранична, каквато е милостта на Бога към нас.

Някой от вас може би си мисли: „И какво толкова, ако съм скаран с някого и не съм му простил?“ Приятелю, църквата Христова кърви поради такова мислене. Такъв голям грях против единството на Христовото тяло не може да се приема толкова равнодушно. Човек, който не е простил не може и да обича. Той сам отлъчва себе си от Христос. Как можеш да очакваш да получиш прошка от Бога за греховете си, когато ти не искаш да дадеш? Неугасимият огън е малко наказание за човек, който презира и мрази. Ако не се помирим всеки с ближния си, ако не се погрижим да даваме пример за християнска любов и солидарност, няма бъдеще и надежда нито за нас, нито за България, нито за този разпадащ се свят.

Иисус се молеше на Своя небесен Баща за всички християни да бъдем едно: „Както Ти, Отче, Си в Мен и Аз в Теб, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти Си Ме пратил. [...] Аз в тях и Ти в Мен, за да бъдат съвършени в едно, за да познае светът, че Ти Си Ме пратил и Си ги възлюбил, както Си възлюбил Мен“(Йн. 17:21,23). Ако днес светът не разбира спасителната вест и не откликва на нея, в голяма степен отговорността е на нас, християните. Затова нека да се подкрепяме и да работим заедно за благовестието. Нека в днешния ден да оставим пред Бога всичко, което ни разделя, и да помним, че там, където християните са в единство Господ е заповядал благословението - вечен живот!

Световна неделя на Причастието

      На 7. октомври (неделя) в рамките на Световната неделя на Причастието ще се проведе екуменическо богослужение с участието на ЕМЦ-Свищов и Българска евангелска църква "Блага вест", гр. Свищов.
     
     Идеята за Световната неделя на Причастието (World Communion Sunday) възниква в презвитерианската църква "Шейдисайд" (Shadyside Presbyterian Church) през 1933 г. Този християнски празник първоначално се празнува само в Американската презвитерианска църква. През 1936 г. Световната неделя на Причастието за пръв път се празнува в презвитерианските църкви в Америка и отвъд океана. Само няколко години по-късно идеята за този световен ден на християнското единство излиза извън рамките на Презвитерианската църква. Чрез отдела по евангелизиране на Федералния Съвет на Църквите (организацията, която предшества Световния Съвет на Църквите), ръководен тогава от Джеси Морен Бадер, празникът намира световно разпространение.

     Този ден е призив към всички християни да си припомним, че сме едно в Христос, независимо към коя богословска традиция принадлежим. Ние всички, макар и да сме отделни личности, с различно минало, възпитание, култура, етнос, сме част от едната, свята, вселенска, апостолска църква на Господ Исус Христос и Бог не прави разлика между нас. Като израз на нашето единство и братска любов, ние ще участваме заедно в трапезата на Божията благодат - Светата Евхаристия, и ще възпоменем страданията, смъртта и възкресението на Богочовека Христос, през които Той премина за да изкупи и спаси всички, които вярват в Него.