Очарователна религиозност...

 

„И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога

чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез когото ние

посредством вяра сме придобили достъп до тази благодат,

в която стоим, и се хвалим с надеждата за Божията слава.

И не само това, но се и хвалим със скърбите си“ Римл. 5:1-3а

„Едно е да страдаш; друго е да станеш професор на факта, че някой друг е страдал [...] професорите и пасторите (свещениците) живеят като представят страданията на другите, и това се счита за религиозност, дори необичайно дълбока религиозност [...] очарователна религиозност, точно толкова истинска, колкото чай, направен от парче хартия, която преди време е стояла в чекмедже до друго парче хартия, което някога е било използвано да обвие няколко сухи листа от чай, от които вече три пъти е бил правен чай“

Сьорен Киркегор

Винаги е по-лесно да разказваме за това как други са страдали и устоявали във вярата в Христос, отколкото сами да живеем по този начин. Тази схоластическа, очарователна религиозност (по думите на Киркегор) е изключително привлекателна. Тя е привлекателна с това, че може да я имаме без да ни струва нищо. Такава религиозност може да бъде с лекота практикувана пред телевизора с чипс и енергийна напитка в ръка. За да имаш тази религиозност не е необходимо да предприемеш рискови действия за вярата си в Христос. Всеки от нас може да живее лесно с идеята за страданието, когато не страдаме ние. Идеята за страданието, както идеята за това да направим велики неща за Бога е също толкова очарователна, колкото и религиозността. Човек може цял живот да мечтае да направи нещо голямо, и никога да не стане от удобния си фотьойл. Защо това е така? Защото идеята да направим нещо добро се маскира като самото добро. Защото е много по-лесно, когато една идея не ни харесва, просто „да сменим канала“ без никакви последствия! Когато сме безделни, ние започваме да се заблуждаваме, че намерението или идеята за доброто е тъждествено с него. Нещо повече: човек може да има искреното намерение да бъде верен докрай на Господ Исус, но когато дойде часът на изпитанието, да обърне гръб на Бога.

Апостол Петър, както знаем, е един такъв човек. Той е сред флагманите на Господ Исус. Винаги е на предна линия, когато се случва нещо. Винаги е готов да говори, и има искреното намерение да бъде верен на Христос, дори и всички други да Го предадат. Но когато идва мрачният час на изпитанието, в който Господ е бит и подиграван пред очите му, а хората започват да го разпознават като един от учениците на Исус, той изведнъж започва да постъпва така както не е предполагал. Вероятно той с изумление чува от собствената си уста думите: Не Го познавам! (Лука 22:57), а после чува изобличителната песен на петела и вижда скръбния поглед на Исус. Страхът за него се оказва препънката, която го връща три години назад в неговата очарователна рибарска религиозност.

Друг такъв човек е богатият началник, който пита Господ какво да направи, за да наследи вечен живот (Мк. 10:17). След като разбира каква цена трябва да плати си тръгва наскърбен. Той отново се връща в нещастния си очарователно религиозен живот.

В друг случай един книжник, който иска да следва Исус, получава от него отрезвяващ отговор. Книжникът заявява: „Учителю, ще Те следвам, където и да отидеш!“, а Господ му отвръща, перифразирам: Ти готов ли си да бъдеш бездомник като Мен? (Мат. 8:19-20).

Апостол Павел в днешния текст от посланието към римляните казва нещо забележително: „Ние ... се хвалим с надеждата за Божията слава. И не само това, но се и хвалим със скърбите си...“ (Римл. 5:2-3). Как можем да се хвалим с нещо, което ни причинява душевна или физическа болка? Не са ли скърбите проклятие, от което трябва да се отървем? Не звучи ли това почти налудничаво? За плътския ум наистина това звучи много нелогично, но за тези, които са оправдани и имат мир с Бога, достъп до милостта и любовта Му в Христос, и имат надежда за Божията слава, която ще се открие, скърбите са само стъпало към „славата, почестта и безсмъртието“, което Бог ще дари на тези, които са Му верни.

Скърбите понякога са „родилните болки“ на Божието избавление. Ние не трябва да забравяме библейското свидетелство на книгата Естир, когато след заповедта на царя против Божия народ „настана голяма скръб между юдеите и пост, и плач, и ридание; и мнозина имаха под себе си вретище и пепел“ (Ест. 4:3). Знаем, обаче, как завършва историята. Царят след застъпничеството на Естир пощадява юдеите и им позволява да се защитят от всеки, който ги нападне. „И юдеите имаха светлина и веселие, и радост, и почест. И във всяка област и във всеки град, навсякъде, където стигна заповедта на царя и разпоредбата му, имаше веселие и радост за юдеите, пируване и празник.“ (Ест. 8:16-17). Скръбта им се обръща в радост и плачът им – в ликуване.

Да, и днес ние скърбим, макар и за различни неща. За известно време ще се въздържаме от това да се събираме в храма. Но макар и пръснати, ние сме едно в Христос. Това време, което предстои, може да бъде не само време за подготовка за празнуването на Великден, но и за задълбочаване на нашите взаимоотношения с Бога, време за четене, пост и молитва, време за нашите семейства, време за преоценка на нашия живот. Това може да бъде време, в което да премахнем всичко очарователно религиозно от нашето мислене и действия, така че Христос да бъде нашата светлина и нашия живот. Единствено Той!

Помощта ми идва от Господа

 

Откъде ще дойде помощта ми? Помощта ми идва от ГОСПОДА,

който е направил небето и земята.“ (Пс. 121:1-2)

Ние се нуждаем от помощ. Бог е „помощта“ на Неговите хора.

Има една добре позната история за човек, който бил на разходка в планината, но се подхлъзнал и паднал в една пропаст. В последния момент успял да се хване за един корен и увиснал над пропастта. Той започнал да вика за помощ, понеже знаел, че сам не може да се изтегли, а и дълго няма да издържи: „Помощ! Има ли някой там горе?“. Тогава от небето дошъл глас: „Пусни се и ми се довери, аз ще те изтегля“. Човекът промълвил: „Кой си ти?“. Гласът от небето отговорил: „Аз съм Господ. Пусни се и ми се довери. Аз ще те спася“. Тогава човекът помислил за няколко секунди и отново започнал да вика: „Помощ! Има ли още някой там горе?“

Тази история разкрива нещо за нас самите. Иска се смирение, за да признаем, че се нуждаем от помощ. Не всеки успява да го направи. Ние, българите, обикновено чакаме до последния момент, пропускаме всички възможности, които Господ ни дава, и когато положението ни стане безнадеждно, едва тогава започваме да търсим някакво разрешение на проблемите си. И тогава идва най-трудното – да признаем, че Бог е Този, от Когото се нуждаем. Ние сме развили до съвършенство „вярата на Барон Мюнхаузен“, който сам се измъква от тресавището като се тегли за косата. Макар че усещаме, че колкото повече опитваме, животът ни се превръща в по-голяма каша, ние не преставаме да разчитаме на себе си. Това е така, защото сме горди. За да признаем, че се нуждаем от Божията помощ, се изисква смирение, но и знание. Знание за нас, и знание за Бога. Невежият човек никога няма да знае, че е такъв, ако не започне да чете и да учи. Когато гордият и прост човек отказва да чете или дори да слуша, рискува да си остане горд и прост. Същото е и с духовното познание. Най-трудно се пробуждат за нуждата си от Христос хората, които са извънредно доволни от временния си живот на тази земя. Те потискат всяка мисъл за вечността и Бога с по-силен алкохол или с по-силна музика. Ако някой постоянно отхвърля благородните пориви и мисли, които Божият Дух вдъхва в сърцето му, той рискува завинаги да си остане едно говорещо животно лишено от познание на Бога и вървящо неумолимо към момента в който „пръстта ще се върне в земята, както е била, а духът ще се върне при Бога, който го е дал“ (Екл. 12:7). В този момент тези хора ще осъзнаят, че душата им, съблечена от тялото и лишена от Божието дихание не притежава нищо вечно. Те ще разберат, че в небесата няма място приготвено за тях, и са осъдени да обитават вечно не в присъствието на Бога, където е „радост и веселия навеки“, а далеч от лицето Му – там, където е „плач и скърцане със зъби“. В периода на Великия пост, в който се намираме сега, ние сме призвани да живеем с мисълта за нашата тварност, за това че сме пръст и единствената ни надежда за нетление и вечен живот е да бъдем въведени чрез вяра в Исус Христос и покаяние от греховете във вечното общение на Света Троица. Ние ставаме причастни на вечния живот на Троицата, когато бъдем присадени в кръщението към Тялото на Христос – Църквата. В Нея ние се храним с Божието слово и се причастяваме със Самия Господ Исус Христос.

В Псалм 121:2 се казва: „Помощта ми идва от Господа, който е направил небето и земята“. Всеки от нас се нуждае от помощ, но ние търсим помощ на различни места и по различни начини. Вярващият човек разпознава, че Господ е Този, който му помага, затова се моли и очаква помощ от Него. Там, където безбожникът би отдал слава на случайността, шанса, съдбата, Божиите хора винаги отдават слава на Бога. Например, ако сега някой християнин се разболее от коронавирус, той няма да разчита на силната си имунна система, макар че без съмнение имунната система участва във възстановяването на организма при болест. Той няма да разчита и на силните лекарства, които също, когато са предписани правилно, оказват благотворно влияние и помагат на болния да се възстанови. Той ще разчита на Господ, „който е направил небето и земята“ и ще се моли за силна имунна система и за това лекарствата да действат по правилния начин за възстановяването му. Безбожникът не разчита на Бога. Дори и устните му да казват „Дай Боже“, сърцето му казва: „Ще се оправя сам някак. От никого нямам нужда“. Той се заблуждава, че многото пари, които е натрупал, или пък житейския опит, който има, ще му помогнат, когато е в беда. Но когато човек е на прага на смъртта парите не са сигурно убежище, нито вярата в себе си. Преди години един брат християнин отишъл в болницата, за да се помоли за смъртно болните в онкологията и да им разкаже за Господ Исус. Той се помолил за един човек и си тръгнал. След време го срещнал на пътя и го попитал какво е станало с него. Човекът му отвърнал: „О, аз оздравях.“ Тогава братът му казал: „Ами отдай слава на Бога, който отговори на молитвата ми“, на което човекът отвърнал: „Как ли пък не, Бог! След тебе дойде мой роднина и ми донесе зелева чорба. Пих зелева чорба и оздравях.“ На което братът отговорил иронично: „Тогава ако отново се разболееш от рак, пий зелева чорба!“

Вярата в Бога дава способност на човека да съзерцава невидимото, защото тя е убеденост за неща, които не се виждат. Очевидното за вярващия е обвито в плътна мъгла за безбожника. Вярата вижда Бога, единствения Помощник, като Източник на всяко временно и духовно благословение. Вярващият човек е убеден във всемогъществото и добротата на Бога, и се уповава на Него дори и в най-невъзможните ситуации.

Бог ни помага точно толкова, колкото сме уверени,

че се нуждаем от Неговата помощ

Няма нищо по-унизително от това да се опитаме да помогнем на човек, който не търси и не се нуждае от помощ. И след това да му кажем, че го правим защото Бог иска това от нас. Това „благовестие“ тип „социално подпомагане“ представя църквата като някаква социална организация , която цели да направи живота на грешния човек по-удобен и приятен. И която се нуждае от грешния човек, за да може да получи „небесни грантове“ и да продължи дейността си. Църквата не съществува за спасението на грешните човеци. Тя е родена на Петдесетница, за да бъде невяста Христова. Нейната цел е Христос, в когото трябва да се обедини всичко – и това което е на небесата и това което е на земята – в Него (Еф. 1:10). Христос не ни изпраща в света, за да вършим нещо полезно за обществото. Той ни изпраща сред невярващия свят, за да живеем живота, който сам Той живя. Да обичаме, да говорим истината, да правим добро, да страдаме за Него! Той не желае да натрапваме отново и отново вестта за спасение на тези, които не искат да бъдат спасени. Той говори чрез Църквата Си на тези, които имат уши да слушат! Ние трябва да разказваме благовестието не просто на тези, които искат да слушат, а на тези които искат да слушат най-много. Църквата живее заради Христос и за Христос.

Колко се нуждаем от помощ и от каква помощ се нуждаем днес? Господ ни помага точно за това, за което ние не можем да си помогнем сами. Той дойде, за да разреши веднъж завинаги проблема със смъртта и греха, който ни отделя от Бога. Христос не дойде да предложи социални услуги на невярващия свят. Той не стана един от нас, за да храни гладните, макар че понякога ги хранеше, а Сам да стане Хлябът, който дава вечен живот и нетление. Някои хора днес си мислят, че когато се помолят, Бог е длъжен да изпълни желанието им. Той, обаче, не е добрата фея от приказките. Бог слуша смирените, но се противи на злите и горделивите. Той не е обещал, че ще отговори на всяка молитва, но винаги отговаря на усърдната молитва на праведния. Господ отговаря на молитвите изговорени с вяра в Него. Може да видим това в случая със сирофиникийката, записан в Евангелието от Марк 7 гл. Исус няма намерение да отговори на молбата на тази езичница, но е впечатлен от вярата ѝ и това Го кара да изпълни молбата ѝ и да освободи детето ѝ от нечистия дух. При друг случай записан в три от Евангелията жена болна от хронична болест, от която кръвта и постоянно изтича, отива при Исус с вяра, че само докосвайки се до Него ще получи пълно изцеление. Точно така се случва и Господ оценява високо вярата ѝ (Мат. 9:20). Можем да видим същия принцип и в историята за сириеца Нееман (4Ц. 5). Този езичник отива при Божия човек Елисей, за да бъде изцелен от проказата си. Той се покорява на думите на пророка, потапя се седем пъти във водите на Йордан и получава изцеление на тялото, но и спасение за душата си.

Когато Бог ни помага, Неговата цел винаги е спасението на душата ни. Бог желае спасението на всички хора. Той иска всички да Го познават и да имат вечен живот чрез Божия Син – Исус Христос. Кой получава помощ от Господ? На първо място този, който търси помощ от Него. Който търси, получава. Не просто този, който потърси, а този който непрестанно търси от Бога. И каква е помощта, която Бог ни дава? Той ни дава това, което ни е нужно. Христос казва: „Вие които сте зли, знаете да давате блага на децата си, колко повече Небесният Отец ще даде Свети Дух на онези, които Го молят“ (Лк. 11:13). Нашата най-голяма, най-съкровена нужда е да станем отново Божии деца. Затова се яви Божият Син, да даде право на тези, които вярват в Него и Го приемат, да станат Божии деца. На Своите деца Бог дарява и Светия Дух като гаранция, че имат вечно наследство в Неговото царство. А Светият Дух е наречен Помощник! Бог знае, че не можем да се справим сами, затова не ни оставя сами, а ни изпраща Своя Дух да ни помага. А с Неговата помощ ние ще устоим докрай и ще наследим „слава, почест и безсмъртие“ (Римл. 2:7)!