Вяра или съмнение?

„Тогава каза на Тома: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми, и си дай ръката, и я сложи в ребрата Ми; и не бъди невярващ, а вярващ. Тома в отговор Му каза: Господ мой и Бог мой!“ Йн. 20:27-28

Исус влиза неочаквано в заключената стая, където са събрани апостолите, и им се явява възкръснал. Целта на Господ е ясна – да укрепи вярата на Своите избрани ученици, да ги дари с присъствието на Светия Дух, след което да ги изпрати да бъдат свидетели за Него и за Божието царство. Той ги поздравява с „Мир вам!“. Но това не е просто поздрав. Това е входът на апостолите в Божието царство. „Плодът на правдата се сее в мир от миротворците“ (Як. 3:18), включително и от най-големия миротворец. Исус дарява мир на тези, които вярват в Него – възкресения Цар и Господ – на същите тези, които изпраща да проповядват Него като Господ и Спасител. Ние се нуждаем от мир. Толкова сме напрегнати, че дори не го осъзнаваме. Не искаме да признаем, че сме изпълнени с притеснения, грижи и страхове. Трудно ни е да се съгласим, че се нуждаем от помощ. Затова Исус идва при нас по различни начини, за да ни помогне, да опрости греховете ни, да ни дари мир, да укрепи нашата вяра и да ни насърчи да сме Му верни докрай.

Това че Исус се явява на апостолите не е тяхна идея. Той им се явява неочаквано, тогава, когато те са уплашени и объркани. Не е необходимо да сме много силни във вярата, за да имаме среща с Господ Исус. Той не чака да станем съвършени, за да ни се открие. Той ни се открива и помага, за да станем съвършени във вяра, надежда и любов. Господ винаги е бил и ще остане „Начинателят и Завършителят на нашата вяра“ (Евр. 12:2). Ние не можем да вярваме в Бога истински, ако не вярваме в Исус, и не можем да израснем в нашата вяра, ако Исус не ни помогне за това. Той засажда вяра в сърцата ни чрез Своето истинно слово, и Той прави това слово да расте и да дава плод за вечен живот в нас. Господ най-добре знае кое ще помогне на нашата вяра и ще ни избави от неверието ни. При някои може да е да Го видят физически, при други – да им се яви като огън в къпина, или да върне слънцето назад, да превърне дървен прът в змия или дори да ги предупреди чрез Своя пророк, че ако не се покаят, след четиридесет дни ще бъдат погубени.

Защо отказваме да приемем истината? Най-често защото се боим от нея или от последствията, която тя ще има за нас. Неверието и скептицизмът най-често са прикритие за любовта към греха на човека. По-лесно е да отхвърляме всеки опит на Бога да ни се открие, отколкото да признаем, че сме покварени, грехолюбиви врагове на Бога. Няма нищо благородно в неверието. То е отказ за взаимоотношения. Отказ да признаеш, че имаш Създател и любящ Баща на небето. А това е толкова погрешно, колкото и отцеубийството.

Двама приятели разговаряли за това дали има Бог. Единият бил вярващ, а другият – невярващ. Невярващият твърдял, че няма Бог, а вярващият му казал: „Не е разумно да говориш така. Това е все едно болният да каже, че няма здраве на света, или слепецът, че няма светлина на света, вместо да признае, че той самият не я вижда. Или беднякът да твърди, че няма никакво злато на света. Нима то не съществува – на земята и под нея? Или пък злодеят да каже: „Няма добро на земята“, макар че всъщност в него го няма. Така и ти, приятелю мой, дава ли ти някой правото да натрапваш на другите своята бедност и болест? Ако обаче признаеш и смирено кажеш: „Аз не познавам Бога!“, това ще бъде твоята искрена изповед и първа крачка към Него.

Понякога ни обвиняват, че натрапваме вярата си на другите. Това е също толкова нелепо твърдение, колкото и да кажем, че невярващите ни натрапват своето безбожие. Те живеят сякаш няма Бог, а ние живеем като християни, защото вярваме, че има Бог и Той ни се е открил по един неопровежим начин. Не е непоправимо някой да е скептик или невярващ. Но е нечестно и престъпно да отхвърляме истината, без да сме направили опит да я познаем. Господ Исус казва, че който е от истината, „отива към светлината, за да се явят делата му, понеже са извършени в Бога“ (Йн. 3:20). Истината разкрива това, което е в тъмнина, защото истината е светлина. Дали я приемаме или не, истината си остава истина, а Възкресението си остава фундаментът на нашата вяра в Бога.

Защо Тома отказва да приеме свидетелството на учениците? Тома трябва да е напълно сигурен, че това което му казват е истина. Да го приеме означава да живее и да умре за Исус – своя Господ и Бог! Вероятно той размисля, че ако Исус действително е възкръснал и е жив, то Той е именно това, което им е говорил – Божият Син, помазаният Цар и Съдията на живите и мъртвите. Тома не отхвърля свидетелството на останалите апостоли от незнание и нежелание да разбере истината, а с искреността на човек, който желае да бъде напълно убеден, за да може да отдаде напълно живота си на Бога.

Скептицизмът не винаги е порок. Той е признак за едно търсещо сърце, за сърце, което се стреми към истината. Днес истината е дефицитна по същия начин, както е била по времето на апостолите. Трудно можем да се доверим на който и да е, особено тук, в България. Подобно на Пилат, който задава на Исус въпроса: „Що е истина?“ (Йн. 18:38), много хора днес приемат лъжата за норма в света. Те не приемат, че Бог може да има последната дума за това кое е добро и зло, кое е правилно и кое – погрешно. В нашата постмодерна култура истината отдавна е престанала да се приема за абсолют. Не е политически коректно днес да казваш, че нещо е единствената истина. Днес говорим за твоя и моя истина, за това че всеки има своя истина. Но реалността е съвсем друга. Или имаш истината, или я нямаш. Истината е една за всички. Тя може да бъде тълкувана различно, но си остава една единствена. Господ Исус нарича Себе Си Истината. Можем да познаем истината единствено когато погледнем към Него и повярваме в Него. Затова отказът на някои хора да вярват е всъщност отказ да имат взаимоотношения с Бога. Те с погнуса отхвърлят мисълта, че има Бог, който има пълното право да бъде Господар на живота им. Други хора, които не са по-добри, са тези, които не отхвърлят факта, че има Бог, но отново не приемат, че Той е Господарят, на който трябва да се покорят. Ние обичаме да сме независими и господари на своя живот. Но докъде ни води това – живеем в страх от смъртта, не намираме пълно удовлетворение от живота който живеем, нещастни и самотни сме, вързани от много пороци и грехове, измъчвани сме от нечистата си съвест, нямаме душевен мир, нито мир с Бога, нито мир с хората около нас. И всред цялата тази каша, която е животът ни, Господ Исус продължава да протяга прободените Си ръце към нас и непрестанно ни призовава да дойдем при Него, за да ни успокои. Той желае да ни срещне и да ни се открие. Затова и идва при нас, най-често когато сме събрани в Негово Име като апостолите, или когато сме сами, далеко от погледите на хората, които ни потискат като самарянката при кладенеца, или когато вършим ежедневните си задължения, като Мойсей при къпината в пустинята. Всеки момент в нашия живот може да се преобрази в свята земя, на която да се превърнем от съмняващи се хора, в безстрашни войни за вярата, от хора които се крият от погледите на враговете си, в такива, които безстрашно свидетелстват за възкръсналия Господ. Затова нека не губим надежда и да не се отчайваме, когато животът ни не се развива по начин, който се надяваме или очакваме. Нека да отправим своя взор към Христос, в когото е скрит нашия живот, да се молим и да търсим Божията подкрепа винаги. И Христос – Начинателят и Завършителят на вярата ни, ще извърши в нас това, което е необходимо, за да ни промени, да ни преобрази в Своя образ, да ни вдъхнови за добри дела и да ни даде изобилен вход в Своето вечно царство!

Не се бойте ... Исус възкръсна!

„А ангелът проговори, като каза на жените: Вие не се бойте, защото зная, че търсите разпънатия Иисус. Няма Го тук, защото възкръсна, както беше казал.“

Евангелие според Матей 28:5-6

Днес празнуваме победата на Живота над смъртта, на Божията любов над страха! Днес се радваме и възвестяваме Възкресението, което отвори вратата към вечния живот за всеки, който повярва в Исус, Божия Син. Всеки от нас копнее за живот. Ние сме създадени за живот! Това е причината човекът, дори и в своето неверие и отстъпление от Бога, да откаже да приеме смъртта за нещо добро, за част от нормалния ход на съществуването ни. Ние сме създадени за вечен живот, и нищо по-малко от това не е Божията воля за нас! Христос ясно ни изяви какво желае Бог за нас: „Това е волята на Този, който Ме е пратил: всеки, който види Сина и повярва в Него, да има вечен живот, и Аз ще го възкреся в последния ден“ (Йн. 6:40).

Бог ни е създал за вечен живот и желае това за нас. Но това, което ние желаем, често влиза в конфликт с нашия Създател. Животът, който Бог ни подарява, е Неговия Син. Исус Христос е вечният живот. Той Сам в Своята молитва към Бог Отец ни учи, че вечният живот е „да познаят Теб, единствения истинен Бог, и Исус Христос, когото си изпратил“ (Йн. 17:3). Тук Той ни казва нещо много важно. Вечният живот е единствено възможен, когато имаме взаимоотношения с Бога и Неговия Син Исус в Светия Дух! Вечният живот е взаимоотношения със Света Троица! Това е, което Бог иска за всеки един от нас. Той иска да познаем Него, да познаем Истината и така да бъдем спасени и свободни – спасени от тлението и преходността, и свободни от живота без Бога, от живота без Живота. Точно Божият живот и взаимоотношенията с Твореца е това, което Адам и Ева губят при грехопадението. Лъжата, която те приемат за истина, е че никак няма да умрат, ако са непокорни на Бога и Го изоставят. Това, което получават като дар от дявола, обаче, е смъртта. Не случайно Господ нарича сатана „човекоубиец и лъжец“. Той не може да ни даде нещо друго, понеже е първият, който се разбунтува срещу Бога и първият, който е лишен от взаимоотношения с Него. Той няма какво друго да ни даде. Но Христос дойде, за да ни дари живот, и то изобилен живот.

Цялата борба днес с COVID-19 е борба за съхранение на естествения и преходен живот, който така или иначе отминава. В същността си всички усилия, които правителствата полагат и изолацията, на която всички временно сме подложени целят едно основно нещо – запазване на естествения живот. Но това не може да освободи никой човек от най-големия му страх – страхът от смъртта. Смъртта прекратява земното съществуване. Тя слага край на мечтите, на радостта, на спомените, на постиженията ни, на богатствата ни, на всичко, което ни е мило, близко и познато. Нищо, което ние вършим на тази земя, не може да ни освободи от властта на смъртта, и да разсее нейната сянка, която помрачава и най-благородните мечти и копнежи.

Но все пак ние се опитваме да избягаме от нея. Опитваме се да забравим и да заменим с нещо позитивно мисълта за смъртта. Но дори и да не мислим за това, ние носим смъртта в себе си и точно това е най-голямата трагедия. Всеки човек се опитва малко или много да се увековечи на тази земя – някои като работят усилено, за да оставят голямо наследство на децата си, други – някакво научно достижение, трети – просто да оставят потомство. Усилията да съхраним и подобрим този временен живот, който не можем да запазим безкрайно, са подобни на усилията, които полагат в домовете за изоставени деца. Колкото и добре да се грижат за естествените нужди на бебетата там, когато детето не получава необходимата любов и ласка, и няма кой да го успокои в моментите, когато е неспокойно, тогава детето изостава в двигателното и интелектуалното си развитие. Нашата най-голяма нужда винаги е била да бъдем обичани. Любовта с която ни обичат нашите родители и с която ние обичаме нашите брачни партньори е временна и ограничена. Тя не може да запълни празнотата в душите ни, нито да ни освободи от сянката на смъртта.

Смъртта е един скок в неизвестното, в тъмнината. Един самотен скок. Човешкият ум не може да приеме, че ние просто изчезваме след смъртта. Отказва да приеме, че всичко това, което сме в нашия съкровен вътрешен живот е безсмислено и изчезва така, сякаш никога не е било. И това е едно несъгласие, което показва нашата богообразност. Човекът е създаден за общение с Бога и дори и когато това общение е прекъснато, копнежът за него и надеждата че то ще бъде възстановено остава. Всеки човек има нужда от любов, защото Бог е любов.

И точно тук Възкресението на Христос ни носи надежда! Не всичко е загубено. Бог не се е отказал от нас! Ние сме Го изоставили, но Той продължава да ни обича, става един от нас и хвърля мост над бездната на смъртта, за да ни доведе обратно при Себе Си. Христос е този мост, и всички, които Го приемат за Свой Господ са преминали от смърт в живот, заменили са временното си съществуване за вечен живот в общение с Бога. Всеки, който е станал чрез вяра Божие дете, се радва на вестта за Възкресението. Ако Човешкият Син Исус Христос победи смъртта и живее вечно, то и за нас има такава надежда. Не е необходимо вече да се страхуваме от смъртта. Нейното жило вече е откъснато. Нейната сила вече е отнета. Затова вестта на ангела при Божи гроб е „Не се бойте, защото зная че търсите разпънатия Исус. Няма Го тук защото възкръсна...“ Това е благата вест за всички хора, и най-вече за тези които вярват в Христос. Римските войници на гроба са вцепенени от страх, но първите жени свидетелки на Възкресението освен страха от срещата с Божия ангел имат „голяма радост“ - Исус е жив, гробът е празен. Думите на Исус са истина! Той възкръсна, можем да се радваме, смъртта не е краят!

За тези, които не вярват, смъртта слага край на всичко. Затова вцепеняващия страх от нея отмахва всеки лъч надежда. Дори да си въобразяваме, че всичко продължава под някаква форма и след смъртта, никой, който отхвърля Възкресението на Христос, не може да има сигурна надежда и мир в душата си. Изправен пред вероятността на скорошна погибел, всеки безбожник би направил всичко, за да запази поне още час „живота, със грубите лапи челични“. Грехът, животът без Бога, не може да ни даде нищо друго, освен временно отлагане на неизбежната смърт. А най-страшното, което може да сполети някого, е да премине във вечността със своите грехове. Тогава участта на такъв човек ще бъде вечна погибел, вечно отделяне от Бога и Неговата любов, вечно страдание, плач и скърцане със зъби.

За нас, обаче, които имаме вяра в Христос – Възкресението и Живота, смъртта не може да ни отдели от Божията любов. Ние предаваме в ръцете на Бога този живот, който не можем да запазим, а Той ни дарява в замяна Своя Син, вечния живот, който никой не може да ни отнеме. Ние сме на сигурно място в ръката на нашия небесен Баща, имаме вечно наследство в Неговото царство, познаваме, обичаме и пребъдваме в общение с Бога завинаги. Нашата надежда не е, че ще запазим завинаги този временен живот, а че имаме по-добър живот, който се пази за нас в небесата (Кол. 1:5). И този живот не е някакво мъгляво и неразбираемо очакване. Той е сигурна и блажена надежда. Той е Личност, която очакваме да видим скоро. Ние очакваме да видим Христос такъв какъвто е, да бъдем завинаги с Него и да бъдем като Него! Радвайте се, Христос възкръсна!