„Тогава каза на
Тома: Дай си пръста тук и виж ръцете Ми,
и си дай ръката, и я сложи в ребрата Ми;
и не бъди невярващ, а вярващ. Тома в
отговор Му каза: Господ мой и Бог мой!“
Йн. 20:27-28
Исус влиза неочаквано
в заключената стая, където са събрани
апостолите, и им се явява възкръснал.
Целта на Господ е ясна – да укрепи вярата
на Своите избрани ученици, да ги дари с
присъствието на Светия Дух, след което
да ги изпрати да бъдат свидетели за Него
и за Божието царство. Той ги поздравява
с „Мир вам!“. Но това не е просто поздрав.
Това е входът на апостолите в Божието
царство. „Плодът на правдата се сее в
мир от миротворците“ (Як. 3:18), включително
и от най-големия миротворец. Исус дарява
мир на тези, които вярват в Него –
възкресения Цар и Господ – на същите
тези, които изпраща да проповядват Него
като Господ и Спасител. Ние се нуждаем
от мир. Толкова сме напрегнати, че дори
не го осъзнаваме. Не искаме да признаем,
че сме изпълнени с притеснения, грижи
и страхове. Трудно ни е да се съгласим,
че се нуждаем от помощ. Затова Исус идва
при нас по различни начини, за да ни
помогне, да опрости греховете ни, да ни
дари мир, да укрепи нашата вяра и да ни
насърчи да сме Му верни докрай.
Това че Исус се
явява на апостолите не е тяхна идея. Той
им се явява неочаквано, тогава, когато
те са уплашени и объркани. Не е необходимо
да сме много силни във вярата, за да
имаме среща с Господ Исус. Той не чака
да станем съвършени, за да ни се открие.
Той ни се открива и помага, за да станем
съвършени във вяра, надежда и любов.
Господ винаги е бил и ще остане „Начинателят
и Завършителят на нашата вяра“
(Евр. 12:2). Ние не можем да вярваме в Бога
истински, ако не вярваме в Исус, и не
можем да израснем в нашата вяра, ако
Исус не ни помогне за това. Той засажда
вяра в сърцата ни чрез Своето истинно
слово, и Той прави това слово да расте
и да дава плод за вечен живот в нас.
Господ най-добре знае кое ще помогне на
нашата вяра и ще ни избави от неверието
ни. При някои може да е да Го видят
физически, при други – да им се яви като
огън в къпина, или да върне слънцето
назад, да превърне дървен прът в змия
или дори да ги предупреди чрез Своя
пророк, че ако не се покаят, след
четиридесет дни ще бъдат погубени.
Защо отказваме да
приемем истината? Най-често защото се
боим от нея или от последствията, която
тя ще има за нас. Неверието и скептицизмът
най-често са прикритие за любовта към
греха на човека. По-лесно е да отхвърляме
всеки опит на Бога да ни се открие,
отколкото да признаем, че сме покварени,
грехолюбиви врагове на Бога. Няма нищо
благородно в неверието. То е отказ за
взаимоотношения. Отказ да признаеш, че
имаш Създател и любящ Баща на небето. А
това е толкова погрешно, колкото и
отцеубийството.
Двама приятели
разговаряли за това дали има Бог. Единият
бил вярващ, а другият – невярващ.
Невярващият твърдял, че няма Бог, а
вярващият му казал: „Не е разумно да
говориш така. Това е все едно болният
да каже, че няма здраве на света, или
слепецът, че няма светлина на света,
вместо да признае, че той самият не я
вижда. Или беднякът да твърди, че няма
никакво злато на света. Нима то не
съществува – на земята и под нея? Или
пък злодеят да каже: „Няма добро на
земята“, макар че всъщност в него го
няма. Така и ти, приятелю мой, дава ли ти
някой правото да натрапваш на другите
своята бедност и болест? Ако обаче
признаеш и смирено кажеш: „Аз не познавам
Бога!“, това ще бъде твоята искрена
изповед и първа крачка към Него.
Понякога ни
обвиняват, че натрапваме вярата си на
другите. Това е също толкова нелепо
твърдение, колкото и да кажем, че
невярващите ни натрапват своето безбожие.
Те живеят сякаш няма Бог, а ние живеем
като християни, защото вярваме, че има
Бог и Той ни се е открил по един неопровежим
начин. Не е непоправимо някой да е скептик
или невярващ. Но е нечестно и престъпно
да отхвърляме истината, без да сме
направили опит да я познаем. Господ Исус
казва, че който е от истината, „отива
към светлината, за да се явят делата му,
понеже са извършени в Бога“ (Йн. 3:20).
Истината разкрива това, което е в тъмнина,
защото истината е светлина. Дали я
приемаме или не, истината си остава
истина, а Възкресението си остава
фундаментът на нашата вяра в Бога.
Защо Тома отказва
да приеме свидетелството на учениците?
Тома трябва да е напълно сигурен, че
това което му казват е истина. Да го
приеме означава да живее и да умре за
Исус – своя Господ и Бог! Вероятно той
размисля, че ако Исус действително е
възкръснал и е жив, то Той е именно това,
което им е говорил – Божият Син, помазаният
Цар и Съдията на живите и мъртвите. Тома
не отхвърля свидетелството на останалите
апостоли от незнание и нежелание да
разбере истината, а с искреността на
човек, който желае да бъде напълно
убеден, за да може да отдаде напълно
живота си на Бога.
Скептицизмът не
винаги е порок. Той е признак за едно
търсещо сърце, за сърце, което се стреми
към истината. Днес истината е дефицитна
по същия начин, както е била по времето
на апостолите. Трудно можем да се доверим
на който и да е, особено тук, в България.
Подобно на Пилат, който задава на Исус
въпроса: „Що е истина?“ (Йн. 18:38), много
хора днес приемат лъжата за норма в
света. Те не приемат, че Бог може да има
последната дума за това кое е добро и
зло, кое е правилно и кое – погрешно. В
нашата постмодерна култура истината
отдавна е престанала да се приема за
абсолют. Не е политически коректно днес
да казваш, че нещо е единствената истина.
Днес говорим за твоя и моя истина, за
това че всеки има своя истина. Но
реалността е съвсем друга. Или имаш
истината, или я нямаш. Истината е една
за всички. Тя може да бъде тълкувана
различно, но си остава една единствена.
Господ Исус нарича Себе Си Истината.
Можем да познаем истината единствено
когато погледнем към Него и повярваме
в Него. Затова отказът на някои хора да
вярват е всъщност отказ да имат
взаимоотношения с Бога. Те с погнуса
отхвърлят мисълта, че има Бог, който има
пълното право да бъде Господар на живота
им. Други хора, които не са по-добри, са
тези, които не отхвърлят факта, че има
Бог, но отново не приемат, че Той е
Господарят, на който трябва да се покорят.
Ние обичаме да сме независими и господари
на своя живот. Но докъде ни води това –
живеем в страх от смъртта, не намираме
пълно удовлетворение от живота който
живеем, нещастни и самотни сме, вързани
от много пороци и грехове, измъчвани
сме от нечистата си съвест, нямаме
душевен мир, нито мир с Бога, нито мир с
хората около нас. И всред цялата тази
каша, която е животът ни, Господ Исус
продължава да протяга прободените Си
ръце към нас и непрестанно ни призовава
да дойдем при Него, за да ни успокои. Той
желае да ни срещне и да ни се открие.
Затова и идва при нас, най-често когато
сме събрани в Негово Име като апостолите,
или когато сме сами, далеко от погледите
на хората, които ни потискат като
самарянката при кладенеца, или когато
вършим ежедневните си задължения, като
Мойсей при къпината в пустинята. Всеки
момент в нашия живот може да се преобрази
в свята земя, на която да се превърнем
от съмняващи се хора, в безстрашни войни
за вярата, от хора които се крият от
погледите на враговете си, в такива,
които безстрашно свидетелстват за
възкръсналия Господ. Затова нека не
губим надежда и да не се отчайваме,
когато животът ни не се развива по начин,
който се надяваме или очакваме. Нека да
отправим своя взор към Христос, в когото
е скрит нашия живот, да се молим и да
търсим Божията подкрепа винаги. И Христос
– Начинателят и Завършителят на вярата
ни, ще извърши в нас това, което е
необходимо, за да ни промени, да ни
преобрази в Своя образ, да ни вдъхнови
за добри дела и да ни даде изобилен вход
в Своето вечно царство!
Няма коментари:
Публикуване на коментар