Огън дойдох да хвърля на земята!

„Огън дойдох да хвърля на земята и как искам да се беше запалил! Но имам кръщение, с което трябва да се кръстя, и колко се измъчвам, докато то се извърши! Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, - казвам ви, - а по-скоро разделение. Защото отсега нататък петима в една къща ще бъдат разделени: трима против двама и двама против трима. Ще се разделят баща против син и син против баща, майка против дъщеря и дъщеря против майка, свекърва против снаха си и снаха против свекърва си.“ 

Евангелие според Лука 12:49-53

Исус Христос е наречен „Княз на мира“ от пророк Исая (Ис. 9:6). Спасителят доказа с живота и примера Си, че е именно такъв. Той възпря Своите ученици да отмъстят на жителите на самарянския град, които не ги приеха; предаде се без съпротива на Своите врагове, които Го осъдиха и убиха с жестока и мъчителна смърт. Името на Исус днес е станало синоним за ненасилие и любов към враговете. Той ни остави великата заповед на любовта – да обичаме Бога и да обичаме ближния както себе си, и сам, говорейки за Своята мисия каза, че е дошъл на света „да служи и да даде живота Си откуп за мнозина“ (Мк. 10:45). И Исус действително извърши това. С пълно себеотрицание и смирение Той понесе наказанието за греховете ни и бе убит на кръста, за да стане откуп за душите ни. Затова и Бог възкреси Христос, така че всеки човек, който повярва в Него, да бъде опростен, умит от греховете си и новороден от Духа, за да приеме вечен живот в Името на Исус.

В днешния текст, обаче, като че ли Исус сам казва противното на това, което показва. Думи като „Огън дойдох да хвърля“ или „Мислите ли, че съм дошъл да дам мир на земята? Не, ... а по-скоро разделение“ сякаш хвърлят сянка върху етичния закон, на който ни учи Господ. Лесно можем да си въобразим, че Исус тук, съвсем в духа на уахабизма, призовава към „християнски джихад“, към един войнстващ начин на живот, който не търси мир, а разделение и противопоставяне. Но това би бил един съвсем повърхностен и нереалистичен прочит на христовото учение.

Действително по своя характер вярата в Исус Христос носи разделение и противопоставяне. Господ даде ясно пророчество за вярващите в Него, че „ако светът ви мрази, знайте, че преди вас Мен е намразил. ... Ако Мен гониха, и вас ще гонят. ... Но всичко това ще ви сторят заради Моето Име, защото не познават Онзи, който Ме е пратил“ (Йн. 15:18, 20-21). В проповедта на планината Господ, наред с останалите блаженства предрича участта на вярващите: „Блажени гонените заради правдата, защото е тяхно небесното царство. Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо всякакво зло заради Мен“ (Мт. 5:10-11). Христовите апостоли проповядват същата истина: „Блажени сте, ако ви опозоряват за Христовото Име“ (1 Петр. 4:14); „на вас ви е дадено относно Христос не само да вярвате в Него, но и да страдате заради Него“ (Фил. 1:29); „вие сами знаете, че за това сме определени, понеже когато бяхме при вас, ви казахме предварително, че ще има да страдаме, което и стана“ (1 Сол. 3:3-4). От всички тези цитати от Свещеното Писание става ясно, че гонението, хулите, лъжливите обвинения, опозоряването, страданието, което Христос и Неговите апостоли предричат, са нещо, което истинските ученици на Исус, истинските християни, трябва да очакват. Това противопоставяне, обаче не води своето начало от тях, а от тези, които „не познават Онзи, който Ме е пратил“ т.е. от тези, които не познават Бога, от противниците на благовестието на Христос.

Като разсъждаваме относно смисъла и обектите на страданието също можем да получим погрешна представа, че страданието на вярващите за Христос, е някакъв вид отричане на блаженството и радостта, които са неразделна част от победоносния християнски живот. Преди години, когато говорихме по този въпрос с една сестра, тя възприе много негативно моята библейска позиция, че вярващите сме призовани да страдаме за вярата си в Христос, и каза: „Щом толкова искаш да страдаш за Господ, страдай. Аз смятам да се радвам в Господа и да се наслаждавам на Неговото присъствие!“ Тя очевидно схващаше страданието съвсем превратно, а не в смисъла, който Христос влага в него. Също така очевидно е, че страданието, с което е дадено да страдаме, не е въпрос на избор. Това е пътят на вярващия. Щом нашият Господ страда, и ние ще страдаме за вярата си в Него. Това, което е насърчително, е че във цялото гонение, отхвърляне, презрение, което претърпяваме, ние се радваме на Божията любов и утеха, на Неговата грижа и приемане, участваме в Неговата слава.

Самият факт, че Господ Исус свързва блаженството със страданието е парадоксален, граничещ с ирационалност. Това, разбира се, въобще не е трагедия във вяра, като нашата, в която има твърде много ирационални неща – девственото зачатие и въплъщението на Бога в Христос; чудесата на Исус, особено властта Му над смъртта и природните стихии; заместителната смърт на Божия Син за нашите грехове; телесното възкресение на Исус и Неговото възнесение при Бог Отец. За вярващия в Христос всичко това е напълно разумно и логично имайки предвид, че Исус е вечният, всемогъщ, въплътен Божи Син, който няма начало и няма край, и чрез Когото всичко е станало.

Самият Божи Син казва, че следствието от Неговата мисия е разделение и противопоставяне. Но как да възприемаме думите Му в съгласие с Неговото учение за любов към враговете и отвръщане на злото с добро? Когато един човек приеме Христос за свой Бог и Спасител, в душата му се извършва едно чудно преобразяване. В Него започва да живее Светият Божи Дух, да го учи и изпълва с Божията любов към всички хора. Неговата ценностна система се променя. Той започва да страни от греха, който е норма в света. Новоповярвалият започва да се стреми да обича ближния, да върши добро, да обича правдата и истината. Той мисли за чисти неща, които носят благодат и мир, наслаждава се на добродетелта и всичко, което е по Божията воля. Тази промяна в християнина е правилна и добра, но въпреки това, тя носи противопоставяне от всички, които все още не вярват в Христос и не са Го приели за Спасител и Господ на своя живот. Колкото по-явна е светлината и присъствието Му в живота на вярващия, толкова опозицията е по-силна. Най-често и най-силно разделението се проявява в семейството. Вярващият свидетелства за истината, защото обича своите роднини и желае и те да изпитат Божията любов и да имат блаженството, което той носи в душата си. Това обикновено носи неприязън, защото безбожникът усеща, че душата му е омърсена и грешна, а тази на вярващия, доскоро грешна като неговата, има сигурността на Божията прошка и безусловна любов. Отново е парадоксално, но вместо да се покорят на благовестието, да се отвърнат от греховете си към Бога и да приемат вечния живот в Христос, повечето безбожници избират да мразят, подиграват, потискат и отхвърлят вярващия в мярката в която усещат Божия живот в него. Така деца се изолират от родителите си, дори съпрузи, свързани в най-святия и чист завет на брака понякога се разделят поради непоносимостта на невярващия партньор към вярата на другия.

Пример за тежко противопоставяне в семейството има в житията на светиите. Св. Варвара, която православната църква почита като великомъченица, живяла през трети век, когато християнството било преследвано от римските власти. Тя била едно дете на баща си, който бил вдовец. Той се разгневил много, когато разбрал, че тя е приела Христос, опитал се да я убеди да се откаже от вярата си и като не могъл, я предал за мъчения на управителя на областта отричайки се от нея. Бащата сам изпълнил смъртната присъда и отсякъл главата на чедото си. Същата нощ и той и управителят били поразени и изпепелени от мълния.

Когато срещаме опозиция срещу вярата ни, не бива да се боим, нито да се учудваме. Дори и тези, които не разбират вярата ни и се противят на благовестието на Христос да са наши най-близки роднини, ние сме призовани с молитва и търпение да държим вярата в Христос и да сме готови да бъдем отхвърлени дори от баща, деца или брачен партньор. Това, за което трябва да внимаваме, е да не би ние съзнателно да предизвикваме неприязън и разделение. Господ не ни дава избор да вярваме както си искаме, следователно ние сме длъжни да вярваме в Него така, както ни заповядва в Божието слово. Но също така Той не ни позволява да живеем както си искаме, а според волята Му да обичаме хората, да търпим злите човеци и да се молим за тяхното спасение, да правим добро на всички, особено на членовете от нашето семейство и на тези, които споделят нашата вяра в Божия Син Исус. Свещеното Писание ни увещава да търсим мир с всички и онова освещение на живота и сърцето, без което никой не може да види Бога. Ние трябва да сме активни миротворци, а не хора, които съзнателно предизвикват разделение или не търсят начин съществуващото разделение или конфликт да бъде преодоляно. 

Не е трудно за един истински християнин да спазва Божиите заповеди и заръки. Господ ни остави една велика заповед - да обичаме ближния като себе си и да обичаме Бога над всичко останало. Той ни остави и една велика заръка - да правим ученици на Исус всички народи. И за двете Господ ни е предоставил всичко необходимо - присъствието и ръководството на Светия Дух, Който единствен може да ни преведе през трудния и тесен път, който води във вечен живот. Ние добре знаем всичко това, затова нека вярваме в Христос, нашия велик Бог и Спасител и да Му служим със страх и трепет, като помним, че чрез Неговата кръв, пролята на кръста, сме изкупени от вечна смърт, гняв и негодувание! В Христос нашите временни страдания за вярата не могат да се сравнят с вечната слава, която ще наследим, ако останем верни на Него докрай. Никога едно изпитание не е твърде голямо за нас, защото Бог винаги ни дава изходен път от него и ни прави повече от победители чрез Христос, Който ни дава сила. Вечна слава и почит да бъдат на нашия Бог и Спасител!