Рождествен детски празник 2013

 

За втора поредна година Евангелската методистка църква в гр. Свищов организира детски рождествен празник „Да празнуваме отново Рождество Христово“.
За децата и техните родители това беше една приятна възможност да се забавляват, да се запознаят с други деца и родители и не на последно място да си припомнят смисъла на най-светлия християнски празник Рождество Христово - Бог стана за нас човекът Иисус Христос, за да отвори отново пътя към Бога и вечния живот за всеки, който вярва в Него.

Предрождествено общо богослужение с БЕЦ „Блага вест“ и КЦ „Св. св. Кирил и Методий“

На 22. декември в сградата на Евангелската методистка църква в гр.Свищов се проведе общо екуменическо богослужение, в което християни методисти, католици и евангелисти пяха песни на възхвала на Господ Иисус Христос, заедно отправиха молитви за единство на Христовата църква и празнуваха започването на Рождествения сезон от Църковния календар. Това общо събиране даде на християните от Методистката църква, БЕЦ „Блага вест“ и Католическата енория „Св. св. Кирил и Методий“ още една насърчителна и радостна възможност да общуват помежду си като християни, обединени от вярата и любовта си към Богочовека Иисус.
Общите богослужения между трите християнски общности вече се превръщат в традиция за гр. Свищов и ясно показват, че различията помежду ни са по-скоро нещо, в което се проявява многообразната Божия благодат, отколкото основание за недоверие.

Общо богослужение с БЕЦ „Блага вест“ и КЦ „Св. св. Кирил и Методий“

На 22. декември (неделя) от 17:00 ч. в сградата на Евангелска методистка църква - гр. Свищов ще се проведе общо богослужение, на което ще присъстват методисти, евангелски християни от БЕЦ „Блага вест“ и католици от енорията „Св. св. Кирил и Методий“ в гр.Свищов. 

Общите богослужения между трите християнски общности вече се превръщат в традиция за гр. Свищов и ясно показват, че различията помежду ни са по-скоро нещо, в което се проявява многообразната Божия благодат, отколкото основание за недоверие и съперничество. Господ Иисус Христос продължава да бъде Господар на Своята Църква, която не се вмества в никоя отделна деноминация, а е органическо цяло от всички хора, изкупени с кръвта на Божия Син Иисус, кръстени в Името на Триединния Бог и осветени чрез действието на Божия Дух. Любовта между християните остава единственият автентичен белег, че Христос е в Своята Църква, в единството на вярващите, „през всички дни до свършека на века“ (Мат. 28:20).

Уеслианско практикуване на Светото Причастие

Наскоро проведената Консултация за онлайн Причастието (Consultation on Online Communion), която се състоя в Нешвил от 30 септември до 1 октомври, ме подбуди да разсъждавам за тайнството и ролята, която то е играло в живота и служението на Джон и Чарлз Уесли. Аз съм насърчен от факта, че Църквата е започнала да разговаря за Светото причастие. Това ми подсказва, че пасторите и местните църкви се опитват да намерят начини да увеличат участието в централния акт на християнското поклонение. А това е нещо добро. Надеждата ми е, че ние ще се приближим до сакраменталния живот, който Уесли  е поучавал и оформял за хората, наречени методисти.

Джон Уесли вярвал, че Господнята трапеза е “великото средство, чрез което благодатта на Неговия Дух се съобщава на душите на всички Божии деца“ (Проповед 26: Върху Проповедта на планината VI, §III, 11). Това било една от причините той да се причастява най-малко веднъж седмично през по-голямата част от своя живот. Уесли се причастявал всекидневно през осемте дни след Великден и дванадесетте дни на Рождество Христово. „Братята Уесли поставяли силно ударение върху важността на Светото причастие и спомогнали за това, да започне сакраментално съживление през осемнадесети век. Техните сакраменталистки принципи в крайна сметка се оказват основният фактор за отделянето (на методистите от Англиканската църква, б.пр.). Членовете на обществата били подтиквани да се причастяват често в техните енорийски църкви и самите братя Уесли водели организирани групи от причастяващи се методисти в лондонските катедрали „Св. Павел“ или „Св. Лука“, или в „Храма на св. Яков“ в Бристол, и се радвали да участват в отслужването на Господнята трапеза, когато били канени за това от симпатизиращи англикански колеги“ (Франк Бейкър, „Джон Уесли и Църквата на Англия“, стр. 84). Това обяснява защо молитвеникът, който Джон Уесли редактирал и изпратил в Америка през 1784 г. за употреба от новосформираната Методистка епископална църква, предполага ежеседмично празнуване на Господнята трапеза.

За да разберете защо Уесли е наблягал на честото причастяване, прочетете Проповед 101 („Задължението за постоянно причастяване“). Скоро след зачитането на проповедта става ясно: Уесли вярвал, че редовното и често участие в Господнята трапеза е жизненоважно за християнското ученичество, защото Христос заповядва това:

„Първата причина защо да се причастява е задължение на всеки християнин е, защото това е ясна заповед от Христос. Че това е Негова заповед, става ясно от текста: „Правете това за Мое възпоменание“, чрез който както апостолите бяха задължени да благославят, разчупват и дават хляба на всички, които се присъединяват към тях в тези свети неща, така и всички християни бяха задължени да приемат тези знаци за Христовото тяло и кръв. Ето защо тук има заповед хлябът и виното да се приемат за възпоменание на Неговата смърт до края на света. Забележете също, че тази заповед бе дадена от нашия Господ, когато Той полагаше живота Си заради нас. Това са, следователно, както и бяха, Неговите предсмъртни думи към всички Негови последователи“ (Проповед 101: „Задължението за постоянно причастяване“, §I,1).

         Християните, според Уесли, са обвързани със задължение да се покоряват на Иисус. Той вярвал думите на Исус: „Ако Ме обичате, ще пазите Моите заповеди“ (Йн. 14:15). Кръщелният завет е нашата декларация за вярност към Триединния Бог. Той ни обвързва с Бога и един с друг във взаимоотношения на взаимна любов, справедливост и отчетност. Всички те предполагат покорство от любов към ученията на Иисус Христос. Уесли вярвал, и християнската традиция учи, че Господнята трапеза е благодатното средство от първостепенна важност. Споделянето на хляба и виното, които отново и отново представят тялото и кръвта на нашия Спасител, предава прошка на греховете, примирение и изцеление, което е осезаемо и истинско. Уесли го изразява по този начин:

„Божията благодат, която ни се дава (чрез Причастието, б.пр.), ни потвърждава, че греховете ни са простени, като ни прави способни да ги оставим. Както нашите тела се укрепват от хляба и виното, така и душите ни укрепват от тези знаци на тялото и кръвта на Христос. Това е храната на нашите души: тя ни дава сила да изпълняваме задълженията си и ни води към съвършенство. Следователно, ако имаме предвид ясната заповед на Христос, ако ние силно желаем греховете ни да бъдат опростени, ако искаме да получим сила да вярваме, да обичаме и да се покоряваме на Бог, тогава не би трябвало да пренебрегваме нито една възможност да приемаме Господнята трапеза“ (Проповед 101: „Задъжението за постоянно причастяване“, §I,3).

         Консултацията за онлайн Причастието ми говори, че пасторите търсят начини да увеличат възможностите на тяхното събрание да приемат тайнството. Това е нещо добро. Според моя прочит на Уесли ежеседмичното причастяване на главното богослужение е минимумът за едно уеслианско практикуване на Светото причастие. Уеслианската практика обаче никога не може да включва виртуално поклонение или виртуално тайнство.

         Ученичеството в Уеслианската традиция е по необходимост ученичество на събранието и на взаимоотношенията. То изисква християните да се стремят към израстване  в святост на сърцето и живота заедно чрез редовно събиране един с друг за поклонение и в малки групи, за да бдят един за друг в любов чрез взаимна подкрепа и отчетност. Уеслианският път изисква християните да работят един с друг в обстановка, в която те могат да се видят, чуят, помиришат, докоснат и прегърнат. Уесли е много ясен относно този въпрос:

„Толкова голяма разлика има в начина за изграждане на душите в Христос, преподаван от св. Павел, от този, преподаван от мистиците! Те не се различават толкова по отношение на основата, нито по начина, по който се гради върху нея, колкото по начина, по който надграждат. Защото религията, в която тези автори биха ни изграждали, е религия на самотниците… Точно обратно на това е благовестието на Христос. Религията на самотниците не може да бъде открита там. „Свети самотници“ е фраза, която не е по-съвместима с благовестието от „свети прелюбодейци“. Благовестието на Христос не познава друга религия, освен социалната; никаква друга святост, освен социалната святост. „Вярата, която действа чрез любов“, е дължината и широчината, дълбочината и височината на християнското съвършенство“ (Предисловие към Химни и свещени поеми – 1739, §4&5).

         Аз смятам, че Уесли би счел практикуването на онлайн богослужение и причастие за нещо сходно с индивидуалистическата духовност, практикувана от мистиците. Такава практика е противна на природата на Триединния Бог и на благовестието на Христос. Християнската вяра не може да бъде изолирана от християнската общност. Въпреки че е дълбоко личностна, тя не може да бъде частна собственост. Ето защо Светото причастие изисква физическа общност на християнското събрание. Събранието се събира в Христовото име, за да предложи себе си, като физическо тяло, в служба на Триединния Бог чрез възхвалата, молитвата, песента, Писанието, прогласяването и благодарението. Поклонението се извършва физически заедно за Бога.

         Хората, които гледат екрана на телевизора или компютъра, могат да наблюдават и слушат поклонението на събранието, но не могат да участват в литургията, защото са физически отделени от своите братя и сестри в Христос. Те определено могат да преживеят благословение и утеха чрез слушане на песните, прочитите от Свещеното писание, молитвите и проповедта. Такава дейност е акт на лично посвещение, подобна на това, което Уесли нарича „служението на Словото“. За да участвам в поклонението обаче, е необходимо физическото ми присъствие в събранието, където гласът ми може да бъде чут, а аз мога да се протегна и да хвана ръцете на хората, които седят до мен.

         Нека с цената на всичко да направим практикуването на Светото причастие по-уеслианско. Това може да се случи, като предприемем стъпка напред и включим тайнството в ежеседмичните неделни богослужения и в другите събирания през седмицата. Използвайте и поучавайте литургията на Обединената методистка църква, която може да откриете  отпечатана на стр. 6-11 от „Книга с химни на Обединената методистка църква“ (The United Methodist Hymnal) под името „Богослужение на Словото и Трапезата I“ (A Service of Word and Table I). Такова поучение и практика ще помогне на местните църкви да осъзнаят, че уеслианският призив от олтара е всъщност покана за Господнята трапеза.

 Автор: Стивън Манскар

Оригиналната статия може да откриете на адрес:  

http://wesleyanleadership.wordpress.com/2013/10/15/a-wesleyan-practice-of-holy-communion/

Изворът на живите води

"Ужасете се, небеса, поради това, настръхнете, смутете се премного, казва Господ, защото две злини стори Моят народ: изоставиха Мен, извора на живите води, и си издълбаха водоеми, пукнати водоеми, които не могат да държат вода." Ер. 2:12-13

      Ние, като ученици на Господ Иисус Христос обичаме да говорим за Бога. Кой е Бог? Какъв е Бог? Кое е от Бог и кое не е? Не знам за вас, обаче аз понякога си мисля, че ставаме като Йов, който мислеше, че знае всичко за Него. Когато действително получи откровение за живия Бог, неговото отношение се промени коренно: „Ти попита кой е този, който помрачава съвета Ти с думи без знание. И така, аз говорих това, което не разбирах ... Слушай, моля Те, и аз ще говоря. Аз ще Те питам, а ти ме поучавай. Слушал бях за Теб със слушането на ухото, но сега окото ми те вижда. Затова се гнуся от себе си и се кая в пръст и пепел.“ (Йов 38:2; 42:3-6) Едно от най-трудните неща за нас хората е да приемем, че сме твърде ограничени. В гордостта си много от нас смятат, че могат да се справят с всичко или че могат да научат всичко. Виждали ли сте китайски йероглифи. Казват, че за да ги научиш както трябва са необходими сериозно учене в продължение на много години. А виждали ли сте компютърен специалист, който щрака на клавиатурата безброй редове от някакви странни команди с много диези, звезди, наклонени черти. Пълна лудост. Но все пак човек с повечко учене и постоянство може да се научи и на това. Когато човек за пръв път се сблъска с учението за Бога, има едно изкушение, на което мнозина се поддават. Те бъркат Бога с учението за Него. Започват да мислят неправилно, че е достатъчно да прочетеш много и дебели богословски книги за Бога и да Го научиш. Започват да вкарват неизразимата сила и слава на Божеството в човешки понятия и рамки. Точно както еврейският народ в пустинята след изхода от Египет си направи златно теле и го нарече с името на живия Бог. И се поклони на творението на собствените си ръце.

          Веднъж Иисус каза на юдеите: „Вие изследвате Писанията, защото мислите, че в тях имате вечен живот; и те са, които свидетелстват за Мен, а не искате да дойдете при Мен, за да имате живот.“ (Йн. 5:39-40) Дори и Свещеното Писание не е Бог. То е само пътеводител. Има пътни знакове, на които е нарисуван легнал полицай например. Това не е самата пътна неравност, но дава информация на шофьора, че тя следва скоро след знака. Богът не може да бъде научен. Той е непознаваем, но прави Себе Си познат чрез Своя Син - Иисус. Той не е храна, нито просто опитност или преживяване, но може да бъде вкусен, опитан, преживян. Той е сравнен с Извор, Изворът на живите води, единственият източник на живот, радост и мир. Той е свят и истинската святост на сърцето и живота произлиза от Него.

          „Каква неправда намериха в Мен бащите ви, че се отдалечиха от Мен и отидоха след нищожеството, и станаха нищожни?“ Каква голяма болка има в сърцето на Бога! Както е ужасна болката, която изпитва съпругът, чиято съпруга му изневерява, безкрайно по-голяма е Божията болка за нашата невярност. Колко е голям ужасът от отстъплението от Него! Колко е голямо това зло и колко ужасяващи са последиците от него. Човекът изгуби Бога и изгуби себе си. Човекът изгуби човешкото в себе си, загуби разбирането за това какво е да си човек, и способността си да бъде човек. Когато Бог вдъхна в Адам от своя дъх, Адам стана жива душа. В момента, в който реши да живее живота си без да се съобразява с Божията воля, Адам стана мъртва душа, изгаснал светилник. Всички хора след Адам се раждат с мъртви за Бога души, без да имат Божията светлина, Божието присъствие в себе си. В Пр. 20:27 се казва, че „Духът на човека е Господно светило, изпитващо всички вътрешни части на тялото.“ Бог е дал на всеки човек дух, ум, който така е просветляван от Божия Дух, че всеки човек е способен да различава добро от зло. И това, което библията нарича съвест, е единствената връзка на човека със святия Бог. Единственото, което човек в естественото си състояние може да разбере за Бога е, че Бог е съвършен и свят, а ние сме се провалили спрямо Него във всяко едно отношение. Със сигурност никой от нас няма по рождение Бога в себе си. Някои религии проповядват, че ти трябва да погледнеш вътре в себе си, да се отворят духовните ти очи и да разбереш, че по природа ти си добър, че сам по себе си ти си бог. Но това е изгубена кауза. Не можеш да намериш топлина в изгаснало огнище. Започнеш ли да ровиш в него, това което ще откриеш е мръсотия, която се измива трудно. Човекът е несвят, омърсен в самата си същност. За това свидетелства опитът, Свещеното Писание и съвестта.

          Защо днес хората не искат да вярват на нашето свидетелство? Ами може би ни липсва нещо наистина съществено? Може би те търсят Изворът на живите води в църквите ни, в живота ни, в думите и делата ни, но намират само разпукани щерни, в които има единствено малко зеленясала и вмирисана тиня. Най-голямата възможна злина, безкрайно ужасна, от която се ужасява цялото небе е отстъплението от Живия Бог!

Ние, обаче не се ужасяваме от това, а се нагаждаме към новата ситуация. Две са злините, които споменава пророкът: оставихме Бога и си направихме идоли. Как Божиите хора изоставяме Бога?  Как си правим идоли? Много просто. Понеже не можем да живеем без нещо, на което да се кланяме, ние си избираме суетни неща, на които придаваме голяма важност, и които правим свой бог. Намираме неща, които ни дават фалшива сигурност. Свикваме да живеем без да уповаваме на Него. Както богатия глупак от Иисусовата притча, който каза на душата си „Успокой се, душе моя, натрупала си много блага, успокой се, яж пий и се весели!“ така и ние често се оставяме по течението, успокояваме сами себе си без да има причина за спокойствие. Времето, в което живеем е ужасно не толкова защото неморалността става все по-голяма, а защото дяволът се е постарал да умножи възможностите на човека да живее без вяра в Бога. Дори и да не работиш, държавата се грижи да получаваш минимална социална помощ, с която да не умреш от глад, така че не е нужно да се молиш „насъщния ни хляб дай ни днес“. Дори и да умираш, съвременната медицина увеличава многократно възможността да се удължи макар и с малко съществуването ти, така че не е нужно да уповаваш на Бога за изцелението си. Науката претендира, че дава отговори на всички въпроси, затова вече не е нужно да се молиш и да търсиш Бога за отговори, а просто трябва да намериш подходящата „научна“ статия. Въпреки тези алтернативи живота на хората не става по-лек, напротив. Предполага се че с развитието на медицината, икономиката, хората ще стават по-здрави, по-заможни, по-щастливи. Но това не се случва. Факт е, че именно в напредналите в икономическо и социално отношение държави стресът, депресиите, самоубийствата стават все повече. Няма заместител на Божия живот. Никое хапче, забавление или богатство не може да ти донесе мир с Бога, който покаянието и вярата в Иисус може да ти даде. Изгубиш ли истинската радост, светлина и изобилен живот на Бога, това което получаваш е една болезнена празнота, която се стремиш да запълниш с какво ли не - с неща които са безполезни. Може би порнография? Или алкохол? Или пък безкрайна работа? Или пазаруване на ненужни неща? Или забавления? Чувстваш ли такава празнота в живота си? Опитваш ли се да я запълниш безуспешно с най-различни неща?

           „Моят народ е разменил славата си за безполезното“. Славата на Божия народ е Неговият Бог. Всичко останало, което си избираме за заместител на Бога е безполезно. Идолите, по-скоро нечистите духове, които стоят зад всяко идолопоклонство имат способността да ни заблуждават, че ни дават нещо стойностно. В Откр. 3:17-20, Лаодикийската църква смята, че е богата, задоволена с всичко, но действителното и състояние е „окаян, нещастен, беден, сляп и гол“. Където и да срещнем идолопоклонник, ние ще срещнем човек, който ще защитава докрай своя идол. Защо? Защото е убеден, че идолът му е нещо с голяма стойност. Иисус Христос дойде, за да събори всеки идол, да покаже суетата на всичко, на което хората се уповават - на парите, властта, собствените сили. Кой е идолопоклонник? Всеки, който вярва, че може и без Иисус. Всеки, който иска да вярва в Иисус, но не за да стане като Него, а за да получи нещо от Него. Приятелю, ти не можеш да имаш истинския живот на Бога, без да му дадеш първо мъртвата си душа. Ти не можеш да участваш в силата и славата на Христовото възкресение преди първо да участваш в Неговата смърт и страдания. Бог показва милост на смирените, а се противи на горделивите. 
      Да се върнем към Иисус! Иисус обеща, че единствен може да ни даде вода, която истински да ни обезжадни, която да стане в нас извор на вода, извираща за вечен живот. Тази вода е безценната благодат на Светия Дух, която ни освещава, пречиства, освобождава, променя в образа на Христос. Спасението не е просто да избегнем ада, а да намерим истинската правда и святост в Христос, да се научим от Него, защото Той е смирен и кротък по сърце. Исус е приготвил днес жива вода за всеки, който се кае за отстъплението и неверието си, който иска да има мир с Бога и ближния си. Условието е - върнете се при Него! Помолете Го за прошка! Нека Той да изпълни сърцата ви със Своята любов и да обнови вярата ви! Нека Той да говори и вие да Го слушате!

А кой е моят ближен?

1. Какво да правя, за да наследя вечен живот?

      Ако попиташ някой дали иска да отиде в рая, той със сигурност ще ти отговори утвърдително. Всеки иска вечен живот. Но често хората си представят, че вечният живот е точно като този тук, който живеем. Тук всеки има избор да живее както смята за правилно или според Божията воля. В Божието царство, обаче, Бог е пълновластен Господар и там не може да има волности, които влизат в разрез с Неговата свята и праведна природа, която е чиста любов. Изпълнението или неизпълнението на Божията заповед да обичаме ближния ни както себе си може да бъде основание за наследяването или не на вечен живот. Вечният живот не е като земния. Ако не обикнеш Бога и ближния си докато си жив няма да бъдеш допуснат на небето. Когато не си минал предварителните кръгове никога няма да бъдеш допуснат на финал на някое състезание, за да се бориш за купата! Животът ни сега е подготовка за небето, за срещата ни и споделянето на вечността с Твореца. Благодаря на Бога за тази възможност! Той ще сътвори след края на този свят ново небе и земя. В тях ще живеят само хора, които обичат Исус с цялото си сърце, душа, ум и сила и ближния си като себе си. Мисията ни на тази земя, целта и смисълът на нашето съществуване е да обикнем Бог по този всеотдаен начин, както и човека, когото Исус нарича ближен. Това е нашата подготовка за небето. Без тази подготовка всеки човек, без изключение, щеше да бъде обявен за негоден за небето. Всеки щеше да е като евреите в пустинята. Когато за тях дойде времето на откровението, да видят и чуят Бога, Който искаше да им се разкрие лично в славата Си, те избягаха. Те не искаха да се приближат. Те не можеха да се приближат, защото сърцата им бяха пълни с идоли.

   Днес идолите са по-различни от тогава, по-изфинени и трудноразличими - човекоугодничество, търсене на слава от човеци, страх от отхвърляне, незачитане на законите, етническа омраза или национална гордост, любов към удоволствията и т.н. Всеки е виновен пред Създателя за най-различни престъпления. И всеки желае да направи нещо, за да поправи своята ситуация, да ремонтира душата си, която е заразена със зло и да отиде на небето. И Иисус даде отговор на въпросите какво да правим и как да го правим, за да имаме вечен живот: Вярвайте в Мен; обичайте Бога с цялата си същност и ближния както себе си! Толкова е просто - това е вяра, който действа чрез любов.

2. Възлюби ближния както себе си! А кой е моят ближен?

      Законникът описан в евангелския разказ каза това, за да оправдае себе си. Той усещаше, че нещо не е наред в сърцето му. Там имаше егоизъм, а може би обида, огорчение, злопаметност. Той искаше тези, които го дразнят и са му неприятни да не са му ближни. Очакваше от Иисус да постави двоен стандарт: за тези, които са ни приятни и за тези, които не са. Не задаваме ли и ние този въпрос, когато трябва да оправдаем собствената си непростителност и липса на любов? Този човек вероятно се опитваше да изкопчи от Иисус някакъв лесен за изпълнение отговор.

      Пред същата ситуация се изправи богатия младеж, който се чудеше какво не му достига, за да има вечен живот. Отговорът на Иисус беше: Остави идола си! И ела и Ме следвай!

      Същата дилема имаше Петър, когато се сблъска с учението на Иисус за прошката. Петър си мислеше: „Не може Иисус да има предвид да прощавам, когато някой прекалява и преминава всяка граница на търпимост. Сигурно има някакъв предел, до който мога да прощавам.“ Отговорът на Иисус беше безкомпромисен: Не трябва да прощаваш на ближния ти, който ти е съгрешил до седем, а до седемдесет пъти по седем в един ден. Ако не простиш от сърце на ближния си, и небесният ти Баща няма да ти прости греховете.

     Също така и законникът, който беше експерт по Свещеното Писание бе конфронтиран от Иисус със същото Божие слово. Това не беше човек, който не познаваше Свещеното Писание. Ако трябва да обновим персонажите на тази случка, вероятно би трябвало да поставим на мястото на законника някой университетски професор по систематическо богословие. Той правилно синтезира най-важното от Закона, това на което висят целия Закон и Пророците. На това му се казва богословски усет! Беше ужилен в сърцето си, обаче, точно когато показа на Иисус, че знае какво трябва да прави. „Правилно отговори; това прави и ще живееш“.

     Колко често и ние сме предизвикани от Божието слово да правим нещо, което знаем? Ако има клон от християнството днес, който претендира, че познава Свещеното Писание, това определено е Протестантството. Християните протестанти познават библията. Цитират буква по буква Божието записано откровение. Господ Иисус, обаче, никога не даде надежда на тези, които знаят Божията воля. Днес християните се бият в гърдите и си мерят духовните мускули, като се опитват да доказват кой по-добре разбира Божията воля. Може би за нас тогава е странно, че Иисус никога не каза: „Истина, истина ви казвам. Не всеки, който ме нарича Господ, ще влезе в небесното царство, а този, който знае волята на Моя Отец, който е на небесата.“ Господ Исус обеща, че в небесното царство ще влязат само тези, които вършат Божията воля. Това, че разбираш какво да направиш, за да наследиш вечен живот, не е същото като да го направиш! Повечето разбиращи никога не стигат до вършенето. Но Иисус обеща вечния живот на тези, които вършат Божията воля, а не на тези, които я знаят. И Той илюстрира тази истина с притчата за добрия самарянин. Двамата човеци, които подминаха пострадалия от разбойниците бяха хора, които знаят Божията воля. Никой от персонажите, които Господ Иисус избра в Своите притчи не е случаен. Всяка притча илюстрира някаква важна духовна истина. И левитът, и свещеникът, на които Иисус даде важна роля в притчата бяха знаещи. За свещеника пророк Малахия отбелязва: „Устните на свещеника трябва да пазят знание и от устата му да се търси закона, защото той е пратеник на Господа на силите.“ (Мал. 2:7) Левитите също знаеха Закона, учеха и съдеха народа (Втор. 27:9; 17:8-9). Но и свещеникът, и левитът не показаха състрадание и не се погрижиха за пострадалия. А кой го направи? Презреният, отхвърленият, мразеният и неук самарянин! Самаряните по времето на Иисус бяха точно такива в очите на „православните“ юдеи. Но точно самарянинът извърши дълга си на ближен към другия човек.

     Нека да помислим кого бихме подминали днес без да се смилим за него? Кого бихме пренебрегнали заради религията му, житейската му драма, липсата на време, липсата на пари? Ако сме там сега, преди близо две хиляди години на пътя на осъдения и носещ кръста Си към Голгота Христос бихме ли подали чаша вода на този страдащ за греховете ни Праведник или бихме Го подминали? Бихме ли се слели с враждебната тълпа, за да не понесем обидите и отхвърлянето, което би понесъл всеки ученик на Христос. Днес ние знаем много за Христос и за това, което Той ни е заповядал. Къде е обаче силата на благочестието в нашата вяра? Къде е себеотрицанието и жертвоготовността, които са белези на истинската сърдечна вяра в Иисус?

     Кой е твоят ближен? Огледай се и ще го видиш. Не е нужно да търсиш дълго. Бог е направил ближния ти явен, както пребития и захвърлен на улицата човек от притчата е явен за всички, които минават. За Иисус ние всички сме ближни! Затова и даде живота Си за нас. Някои от Неговите ближни му се подиграваха на кръста, но само няколко часа по-късно единият от тях, който се покайваше получи обещанието на Иисус за вечен живот: Днес ще бъдеш с Мен в рая! Нека да помним, че сме преди всичко хора, и всички сме ближни един за друг. Бог е щедър към злите и към добрите, не е ограничил своя въздух и вода само за праведните. Ние поставяме бариери помежду си, но Господ не прави така. Той ни учи да считаме всички хора за ближни.

3. Но как можем да обичаме всички хора, нашите ближни?

     Ние не сме богове. По природа нямаме способност да обичаме Бога със всичко в нас, нито ближния както себе си, но за всеки роден от Бога тази способност е придадена и действителна. Любовта идва от Бога и всеки, който обича Бога и ближния е роден от Бога и Го познава. На кръста Иисус проля кръвта Си, стана жертва и плати цената за всички хора. Със смъртта си Той унищожи в плътта Си всяка етническа и религиозна бариера, така че всеки, който се покае, вярва в Него и се кръсти, не е вече българин-циганин, мъж-жена, юдеин-мюсюлманин, а нов човек, съгражданин на светиите, опростен, оправдан и вграден чрез Духа в Тялото Христово.

      Къде започва истинската любов към ближния? Тя зависи от, и е основана на Божията любов, която стана явна на кръста. За да обичаме хората, които Бог изкупи със Собствената Си кръв, трябва първо да вкусим Божията любов към нас. На когото много е простено, той много и обича. Виж днес примера на Христос и чуй Неговия призив: Иди и ти прави също така!