Ще Го видим... какъвто е!

„Още не е станало явно какво ще бъдем, но знаем, 

че когато стане явно, ще бъдем като Него, 

защото ще Го видим Такъв, какъвто е“ 

                                                                                                                           1 Йоан 3:2

Бог, Който е Дух, е благоволил да направи нас, които сме плът, Свои деца! Колко голяма и необхватна е Неговата любов към нас, грешните и паднали човеци! Днес ние, които вярваме в Неговия въплътен Син, отново имаме възможност да познаваме Бога, да се наричаме Негови деца и да участваме във вечния живот, който е в Неговия Син, Исус Христос. Днешният текст ни напомня и учи за едно блаженство, по-голямо от това да знаем, че сме Божии деца и че греховете ни са простени. Това блаженство ще преживее всеки, който обича истината и очаква явяването на Исус, Който идва „да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край“. Това блаженство е нещо, за което всеки истински ученик на Господ Исус копнее с цялото си сърце. И това е блаженството да Го видим, такъв, какъвто е! За това копнееха всички старозаветни светии. За това копнеят и всички християни.
Още Мойсей, след като беше прекарал в присъствието на Бога четиридесет дни и нощи на планината, и беше получил от Бога откровение, което никой човек дотогава не беше получавал, помоли Бога „Моля Те, покажи ми славата Си!“ (Изх. 34:18). Бог му отвърна, че ще му провъзгласи Името Си, но не може да му покаже лицето Си, „защото човек не може да Ме види и да остане жив“ (Изх. 34:20), т.е не може да човек да Го види такъв, какъвто е. Седемдесетте израилеви старейшини, заедно с Аарон, Надав и Авиуд, за които се казва също, че „видяха израилевия Бог“ (Изх. 24:10), всъщност не видяха лицето Му, защото по-късно, когато Моисей предупреждава народа да спазват втората Божия заповед, казва: „внимавайте много за душите си, защото не видяхте никакъв образ в деня, когато ГОСПОД ви говори на Хорив отсред огъня“ (Втор. 4:15). На хората беше забранено от Бога, да правят изображения, на които да се покланят, защото Бог е Дух и не може да бъде изобразен. Но през цялата история на човечеството, дори и в историята на Божия народ, виждаме, че хората изпитват непреодолимо желание да видят, да изобразят, да си представят Бога, на Когото се кланят. С тази първична религиозност и стремеж към материален, веществен допир с Бога, можем да обясним идолопоклонството, което се шири по земята дори до наши дни.
Но как тогава апостолът казва, че ще Го видим, какъвто е? Как можем да видим невидимия Бог? Как можем да видим Бога и да живеем? Някак духовно ли ще Го видим, във видение, в сърцето си, като мираж? Как тогава Йов казва: „И след като изтлее кожата ми, пак от плътта си ще видя Бога, когато сам аз ще видя и моите очи ще гледат“ (Йов 19:26-27). Ние можем да Го видим, като видим Неговия Син – Исус, Който е „образ на невидимия Бог, първородния на цялото творение“ (Кол. 1:15). И ще го видим в плътта си след като бъдем възкресени и дарени с нетленни тела, свободни от смъртта; с тела, които са свързани завинаги, неразделно и неразлъчно с Бога – в Христос.
Когато говорим за това, че ще видим Христос, може би си представяме някаква тривиална среща, емоция, „Уау, Исус!“ и после – всеки по пътя си. Трябва да уточня, че никой от нас не се движи в свой собствен път. Ние не сме господари на живота си повече от един хамстер, затворен в голяма клетка. Той упражнява известна свобода в рамките на клетката: може да върти колелото, да хрупа зеленчук или да се рови в талаша, но няма как да излезе от клетката. Тя и времето на физическото му съществуване са неговите предели. Ние също като хамстера сме затворени в нашите ограничения на хора, създадени по Божи образ, но сътворени. Макар че можем да постигнем много в материалния свят: да натрупаме пари, да направим кариера, да си създадем име и висок социален статус, ние не можем да надскочим ограниченията на нашата тварна природа. Тя има начало и край. Започва със раждане и завършва със смърт. Има два възможни пътя за всеки един човек - този на вечния живот в Христос или на вечната смърт извън Него.
И тук ще отворя една малка скоба. Един професор-християнин искал да накара един млад негов невярващ студент, който бил много запленен от мечти за успех в този свят, да се замисли за нуждата си от Христос. Затова му задал въпроса какво мисли да прави в живота си. Младият човек му отговорил: Ами на първо време ще си завърша образованието. Той отново го попитал: А след това? Студентът отговорил: Предполагам, че ще си намеря добра работа и ще печеля много пари. Професорът пак попитал: А след това? Младият човек отвърнал: Ще срещна някое хубаво и добро момиче, ще създам семейство и ще работим, за да си купим жилище. Последвал въпрос: А след това? Студентът: Ще имаме деца, ще ги отгледаме и ще им дадем добър старт в живота. Професорът: А след това? Студентът: Сигурно ще се пенсионираме и ще пътуваме по света, ще си изживеем спокойно старините. Професорът: А след това? Студентът: Ами след това ще умрем! Професорът: А след това? Студентът: Е след това не знам. Професорът: Седни сега да ти кажа за след това...
В тази кратка история, колкото и добре да звучи има нещо, което не е съвсем автентично християнско. Обикновено хората си мислят, че в християнството става въпрос за задгробен живот, за страшен съд и въобще за „след това“, за „след смъртта“. И един прагматичен човек може да си зададе въпроса: Ами тук, какво да правя докато съм жив, преди да умра? Ако християнството е за „след това“, то не ми върши работа за „тук и сега“. Християнството не е за „след смъртта“, а за среща с „Възкресението и Живота и след това“. Християнството започва с личността на Божия Син – Исус Христос, с Неговото Въплъщение, страдания и Възкресение. Християнството не е нравствен закон, то не е учение на велик морален учител, то не може да бъде научено. То е да бъдеш направен чрез действието на Божия Дух ново създание, и да имаш мир с Бога, праведност и радост. Християнството е съединение и личностна връзка с Бога, чрез Исус Христос. Тя започва още в този живот в Църквата, живее се в Църквата, и се развива в Църквата, подхранвана от Светото Причастие, от благодатта и действието на Светия Дух. Това динамично взаимоотношение с Бога се развива и намира своята кулминация в това, което ни казва апостол Йоан в днешния текст: „ще бъдем като Него, защото ще Го видим Такъв, какъвто е“. А какъв е Исус ние знаем от взаимоотношенията ни с Него, и от свидетелството на Свещеното Писание! Ние познаваме любовта Му към нас, които сме грешни! Любов, поради която Божият Син стана човек, като нас – от плът и кръв, и доброволно предаде Себе Си на смърт, за да ни изкупи от греховете ни! Любов, с която ни привлече към Себе Си и ни призова да Го последваме и направим наш Господ и Спасител. Ние познаваме и Неговата праведност – Той, Праведният, Който не беше извършил нищо грешно, беше осъден и несправедливо отхвърлен от хората, за да може хората, които сме неправедни, да бъдем изкупени и оправдани от Бога. Ние познаваме и радостта, която носи в душите ни Неговото присъствие, Неговият глас, Неговата подкрепа. Ние познаваме и силата на Възкресението, която направи възможно за нас да преодолеем ограниченията на смъртта и да се свържем завинаги с Живота.
Това, което не сме видели в Христос е цялата Му слава. И не сме Го видели така, не защото Той не желае да ни се открие. Църквата винаги е вярвала и очаквала деня, в който Христос ще се яви в славата на Своя Отец, ще възкреси мъртвите и ще съди всички – живи и мъртви, и царството Му няма да има край.  Точно за този момент говори ап. Йоан в днешния текст. За момента, когато Господ ще се яви в цялата Си слава и ние ще Го видим. Той желае да се открие в славата Си и ще Го направи, но ние не сме способни да Го видим, да Го възприемем в цялата Му слава, ние не можем да останем живи, ако Го срещнем в тези тленни тела. Затова Бог ще ни промени, ще даде нови, нетленни тела, на тези, които са Негови. И тези, които са дарени с такива тела, ще могат да гледат, да съзерцават лика на Бога и да са блажени в Неговото присъствие цяла вечност. А тези, които нямат такива тела, ще се явят съблечени, голи пред Бога. Понеже са живяли неправеден живот без вяра в Христос, те ще застанат пред Него в своите смъртни тела и славата на Бога ще бъде вечно мъчение за тях. И това ще е така не защото Бог иска да ги мъчи, а защото те няма да могат да се радват на Бога, Който е любов. Те сами ще са избрали да се отлъчат от Него, да не пожелаят да се свържат с Него приживе, затова във вечността ще получат това, което са пожелали. Адът не е нещо, на което Бог осъжда хората, а което те избират. Огненият пъкъл е нещо, което човек избира, а не нещо, което Бог желае за нас. Един от светите отци е казал: „Вратите на ада, се затварят само отвътре!“ Бог не ни хвърля там, ние сами избираме да бъдем там. Сами влизаме в ада, сами живеем в ада и сами заключваме и изхвърляме ключа за неговите порти, защото не искаме да имаме отношения с този Бог, Който ни е създал и Който е любов.
Но всеки, който обича Бога и има вяра в Него, който се изпълва със Светия Дух и се храни с Тялото и Кръвта на Господа в Светото Причастие, когато Господ се яви, тази вяра ще му помогне да получи от Христос това, от което се нуждае. Бог познава Своите Си и им дава всичко, което е необходимо, за да живеят вечно с Него. Нека Бог да ни благослови и да ни помогне да Го следваме, да вярваме в Него, и да очакваме с радост този момент, когато ще Го видим, „Такъв, какъвто е“!



Можете да чуете проповедта, като последвате тази връзка:
Ще Го видим... какъвто е!

Чухме, видяхме, попипахме... Словото на живота!

 

Днес се наблюдава една неприятна склонност в Църквата, която никак не е нова, и е много разпространена. Това е склонността на християните да одухотворяват благовестието. Понеже Бог е Дух и спасението ни е от Него, те се стремят към и търсят духовното толкова много, че пренебрегват материалното, видимото. Но днес ще си припомним една важна истина – че както ние се стремим по природа към Бога, така и Той се стреми към нас. Ние копнеем за духовното, но и Той копнее за нас и ни обича. Нас, които сме плът. Затова и Словото стана плът.

Още от първи век, християните са били повлияни от едно философско учение за Бога и света – гностицизма. Гностиците са имали същата тази болна склонност да предпочитат духовното и да презират материалното. Видимият свят за тях бил по-низш, създаден от по-низшо божество и в общи линии са го смятали за затвор, от който трябва да се освободят. В гръцката философия било нормално да се смята тялото за затвор на душата. Всичко веществено в тяхното мислене било зло, а всичко духовно – добро. Когато тази философия, чрез гностицизма се прехвърлила в Църквата, християните започнали да предпочитат духовното, невидимото, като безкритично го възприемали за добро, а материалния свят, дори човешкото тяло, само по-себе си – за зло по същност. Това мислене повлияло и разбирането им за спасението. Ако всичко материално и плътта са зли, то е изключено чрез това лошо нещо, от което трябва да се отървем, Бог да ни избави и спаси. Затова гностиците отхвърляли Въплъщението на Божия Син. Те смятали, че Той само изглеждал като човек, но всъщност нямал истинско човешко тяло. Така спасението за тях било нещо духовно. Те не приемали християнската вяра във Въплъщението на Божия Син, което е основа на нашето спасение.

Христос, Божият Син, стана истински човек, за да може да спаси напълно нас, истинските хора. Да спаси не само нашата духовна същност – душа и дух, но да ни спаси в нашата цялост, включително и нашите тела. Това е и основанието за нашата надежда за възкресението на мъртвите. Ние не очакваме едно духовно възкръсване. Не очакваме да живеем във вечността като призраци, а да бъдем възкресени и дарени от Бога с нетленни тела, също толкова материални като тези, които имаме днес, но освободени от смъртността, тлението. В днешния текст от посланието на Йоан е записано, че Животът се яви. Как се яви? Отговорът е ясен – яви се в плът, така че да можем да Го чуем, видим, гледаме и попипаме. Накратко, апостолите за разлика от много християни днес предпочитат въплътеното пред духовното.

В петък, 13 април, стана сериозна катастрофа, при която загинаха 6 човека, а 23 бяха тежко ранени. Вчера Жан-Клод Юнкер, председателят на Еврокомисията, изпратил съболезнователно писмо на премиера Борисов в което написал: „В мислите и чувствата си съм със семействата и близките на пострадалите“. Макар и добро като жест, това не помага много на тези хора. Мислите и чувствата на един човек не са ни достатъчни. Нуждаем се от нещо повече. Нищо не може да замени живия контакт, контакта очи в очи. Когато загубим близък човек, спомените и мислите за него не правят болката ни по-малка. Ние се нуждаем да го видим, чуем, пипнем, прегърнем. Понякога малките деца се страхуват от тъмното и желаят мама или тате да са там до тях. Страхът им няма да стане по-малък, ако им кажат че в мислите си са с тях или че Господ е с тях. Така сме устроени. Ние сме дотолкова свързани с видимото, материалното, че просто не можем да говорим за човек без тялото. Дори и християните, които имаме знанието и опитността да бъдем храм, дом на Светия Дух, не се възприемаме като дух. Когато се ударим, не казваме: „Ударих си тялото!“, а „Ударих се!“.

Ние се нуждаем да чуем, видим и пипнем физически, за да възприемем и разберем нещо по-добре. Дори когато мислим за Бог като за Дух, при все че Той наистина е Дух, ни изглежда някак абстрактен, недостижим и нереален, дори когато знаем, че изпълва цялата вселена и е навсякъде. За да можем да Го възприемем и разберем, Той трябваше да стане... плът! Така Той избра да стане истински Човек – някой, когото можем да чуем, видим и пипнем. Божият Син се възприе така напълно и неразривно нашата човешка природа, че стана Човек! Човек с истинско, а не призрачно тяло. Тяло, което Той даде за живота на света!

Днес много християни ограничават Бог, като действащ само по един духовен начин – чрез слово, видения, чувства, но в никакъв случай чрез материални средства. Причастието за много протестанти е само символ, знак, обозначаващ духовни реалности, а не материални елементи от този свят, чрез които Бог, се свързва и ни се предава Своя нетленен живот. Животът, който стана плът! По същия начин и Кръщението в много църкви и деноминации е изкуствено разделено на „Водно Кръщение“ и „Духовно Кръщение“, като цялото предпочитание и стойност се предава на второто, а първото се върши като нещо средно между досадно задължение и необходимо зло, и винаги се обяснява, че всъщност не те спасява кръщението, а вярата. Отново и отново се измества фокуса от видимото, към невидимото.

Бог прави обратното! Той стана плът, за да може да бъде чут, видян и пипнат. Той стана Човекът Исус Христос, нашия Господ! И Господ, като се възнесе, изля върху учениците Си и им остави своя Дух. Но Той продължава да присъства физически на тази земя! Не просто някак духовно чрез Духа Си. Той може и днес да бъде чут, видян, попипан. Как? В богослужението на Църквата Му, когато Той ни се дава чрез слово в молитвите, прочитането на Библията, но и на трапезата, в материалните елементи на Светото Причастие; когато Тялото Му се разчупва на трапезата и събира всички нас, събраните в Негово Име, вярващи и осветени чрез кръвта Му, в едно органично единство, за да бъдем „за света Тялото Христово, изкупено чрез Неговата кръв“. Нека Бог да отвори очите на сърцето ни, за да виждаме отвъд това, което очите ни могат да видят, да отвори ушите ни, за да чуваме Христовия глас в библейския текст, който слушаме и да ни даде разбиращо сърце, за да вкусваме Тялото и Кръвта на възкръсналия Христос в Хляба и Виното на Светото Причастие! Христос е с нас, до свършека на света!

 Можете да чуете проповедта като последвате тази връзка:
Чухме, видяхме, попипахме... Словото на живота!