Когато друг носи нашия кръст

„А на излизане намериха един киринеец на име Симон; него заставиха да носи кръста Му.“

Евангелие от Матей 27:32

     Народът посрещна Иисус с радост, с палмови клонки и дрехи, които застлаха по пътя пред Него, с възгласи „Осанна“. Радост, която трая кратко, като всичко, което този свят ни предлага. Приемаме с радост да вземем кредит, който много скоро започва да ни тежи, и от който започваме да се оплакваме. Купуваме си нов компютър, който обаче, много скоро е вече остарял и има нов модел, който е „жизненоважно“ да притежаваме. Придобиваме прекрасна къща, която скоро намразваме, защото комшиите ни лазят по нервите. 

 

      Радостното посрещане трая кратко. Скоро то се обърна в жлъчно настояване за кръв. Също както и днес. Когато има криза, когато има трагедия, винаги трябва да се намери виновния. Винаги трябва да има изкупителна жертва, която да поеме ударите на обществената омраза. Някой трябва да бъде пожертван. Дори да е невинен. Все пак някой трябва да понесе кръста, трябва да пострада. Някой, различен от мен. Всеки друг, само не и аз. Всеки невинен, само не и аз, виновния. 

 

      Е, разбира се, аз бих показал човечност. Бих дори поносил чуждия кръст. Като знам, че няма да умра аз на него. Дори и да ме принудят, както Симон Киринееца, бих го поносил. И как бодро бих го носил. Защото няма да умра аз, а някой друг. И колко ли добър бих изглеждал в очите на обречения? Колко ли благодарности бих получил от него? Сигурно би ми казал: „Благодаря ти, че правиш по лека смъртта ми!“ и аз бих му отвърнал: „Твоята смърт е лека, ама моят живот е тежък! Блазе ти, да умреш с такава лека смърт! А виж ме мене, как се мъча с този пуст живот!“. 

 

      Но моят кръст не е лек. Моята смърт никога не е лека. Тя винаги е най-тежката. Моите изпитания винаги са най-страшните. „Никой не може да издържи толкова страшно огнено изпитание,“ - казала мравката, и започнала да заобикаля лагерния огън. Аз винаги търся свой Симон да ми поноси кръста, и ако е възможно да стане изкупителна жертва вместо мен. Защо трябва да мра аз, като може да умре някой друг, нали така? 

 

      Това обаче не е пътят на Христос, нито пътят на Христовия ученик. Той носи кръста си до последно. Ако случайно дойде временно облекчение в лицето на някой Симон Киринеец, то е само защото не би могъл да понесе повече страдание. Не трябва да умира преди своята Голгота. Христовият ученик, точно както Христос, гледа към нея, към своето лобно място. Той гледа към кръста на своя Господ Иисус, чрез който светът за него е разпънат, и той – за света (Гал. 6:14). Той знае: „Аз съм този, който трябва да умре! Не някой друг, но аз! Своеволието ми трябва да умре. Желанието ми за грешни неща трябва да умре. Съзнателното оправдаване на собствените ми грехове трябва да умре. Мързелът и безотговорността ми трябва да умре. Както и лицемерието, алчността, егоизма, немилостивото отношение към ближния.“ Целта му не е просто смъртта. Той знае, че тя не е краят. Знае, че в Христос има възкресение и вечен живот. Знае, че Той държи ключовете на смъртта и на ада. Затова отива докрай с Иисус. И намира живота си в Него. Вечният живот.

Мълчанието на Иисус

 

 „И когато Го обвиняваха главните свещеници и старейшините, нищо не отговаряше. Тогава Пилат Му каза: Не чуваш ли за колко неща свидетелстват против Теб? Но Той не му отговори на нито едно нещо, така че управителят се чудеше много.“ 

 Евангелие от Матей 27:12-14

      Колко тежък момент! Иисус е несправедливо обвинен и Го очаква ужасна, мъчителна смърт. Той може да се защити. Той трябва да се защити. Той не може просто така да мълчи! Цялата жадна за кръв тълпа е срещу Него. Главните свещеници и старейшините хвърлят лъжа след лъжа срещу Него. Той трябва да каже нещо. Пилат наблюдава обвинителите. Вижда тяхната завист. Вижда тяхната омраза. Иисус не мрази. Той мълчи. Защо мълчи Иисус? Не знае ли, че ще Го убият, ако не се защити. Той знае. Той очаква това. Той е подготвен за това, решен да умре. Защото ни възлюби, докрай ни възлюби. 
 

     Иисус не се страхува. Той е пред Пилат за това. Той трябва да умре. Човешкият Син изпи горчивата чаша. Той се натовари с човешкия грях. Колко тежък товар! Толкова тежък! Иисус иска час по-скоро да се отърве от този грозен товар. Той впи острите си нокти в душата Му да такава степен, че Иисус „стана грях за нас“. Взорът на Иисус беше не към Рим, а към Голгота. Не към човешката слава, а към славата, която имаше с Бог Бащата и Светия Дух още преди да сътвори света. 

 

      Къде е Иисус? Той е сам срещу всички – там, на подсъдимата скамейка. Всички злобни езици са наточени като ножове срещу Него. Лицата на обвинителите са изкривени от злоба и желание да Го видят разпънат. Да се отърват от Него веднъж завинаги. Да не го виждат и чуват вече. Неговата светлина да не смущава вече мрачните им души. Да не ги плаши вече като показва какво има в сърцата им. Да не повдига булото на мнимата им праведност. Да угасне пламъкът, който Той разпалва в душите на хората. Пламъкът на Неговото учение и безусловна любов. Пламък на любов към Бога и хората. Пламък на святост, праведност и истина. Пламък на справедливо и смирено приемане на другия. Те са решени да го угасят, дори и да ги опари. Дори и да ги изгори. Тях и децата им. Невинната кръв на Иисус да бъде на тях. Те да са виновни за проливането на невинна кръв. Кръвта на Праведния – за неправедните. 

 

      Какво ще кажем ние? Къде сме ние? На подсъдимата скамейка или на мястото на крещящата и обвиняваща тълпа? Точим ли езици срещу слабия, когато имаме възможност да го осъдим? Желаем ли да покажем превъзходство над тези, които поставят под въпрос нашата компетентност? Стремим ли се да изхвърлим и дискредитираме тези, които изглежда, че се справят по добре от нас? Мразим ли тези, които ни изобличават за греховете ни? Носим ли духа на Каин, който уби брат си Авел за това, че делата му бяха угодни на Бога, а неговите собствени не бяха? Готови ли сме на всичко - дори невинни хора да страдат, само за да докажем, че сме прави? А готови ли сме да понесем чужда вина, чуждо наказание? Готови ли сме от любов да дадем гърба си „на биячите и бузите си – на скубачите“, да не скрием лицето си от опозоряване и заплюване (Исая 50:6)? Готови ли сме да премълчим, когато ни онеправдават, да не хулим, когато ни хулят? Да побеждаваме злото с добро? Да търпим, когато стане нетърпимо? Готови ли сме?