Християнското милосърдие

„И Той, като излезе, видя голямо множество, смили се над тях и изцели болните им.“

Матей 14:14 

 

Колко е важно милосърдието в нашия живот? Само подправка в нашите действия ли трябва да бъде или движеща сила? Днес ще си отговорим на този въпрос и се надявам с Божията помощ всички да бъдем предизвикани към милосърдни дела!

Днешната история започва с думите „И Исус, като чу това, оттегли се оттам с ладия на уединено място“ (ст. 13). Какво чу Исус? Какво го накара веднага да подкара ладията към другия бряг? Той научи за жестоката смърт на своя братовчед – Йоан Кръстителя. Исус вероятно имаше нужда от време насаме, в уединение, за да изстрада и да преодолее мъката от голямата загуба. Учениците му също имаха нужда от почивка след като бяха изпълнили мисионерската заповед на Господ да проповядват небесното царство на галилейските евреи. Те имаха какво да разказват и вероятно това беше времето за една добра почивка, ваканция, ритрийт, тийм билдинг. Затова Исус намери едно уединено място близо до Витсаида. Но по пътя за там хората бързо ги разпознаха и от всички околни градове се стекоха при тях. И как реагира Исус на това? Харесва ми как евангелист Лука описва този момент: „А множествата, като разбраха това, Го последваха; и Той ги прие с готовност и им говореше за Божието царство, и изцеляваше онези, които имаха нужда от изцеление“ (Лука 9:11). Дали в такъв момент ние бихме приели с готовност някой, за да се занимаваме с неговите проблеми? Дали просто не бихме го отпратили с думи като: „Виж, точно сега съм в отпуск и не се чувствам много добре. Току що загубих много близък човек“ или „Просто искам да си почивам. Хайде да ми се обадиш след две седмици.“ Ние, вероятно да, но не и Исус! Той с готовност прие хората, които идваха при Него с мъката, болестите и страданията си. В този момент, когато вероятно Исус и учениците Му се нуждаеха най-много от почивка и спокойствие, те бяха „обградени и пленени“ от това голямо множество мъже, жени и деца, вероятно повече от десет хиляди души. Исус започна да служи на тези хора, да ги поучава много неща и да изцелява болестите им в продължение на много часове, до „като се свечери“ (ст. 15).

Какво накара Исус да приеме с готовност страдащите и да им служи толкова усърдно? Той се смили над тях! Неговото милосърдие и любов бяха двигателят на действията Му. И на гръцки и на български, „смилявам се“ е глагол, т.е действие. И днес, когато говорим за милосърдие, обикновено асоциацията, която имаме е за него е „да правим нещо добро за някого“. Милосърдието е чувство, но и проява на състрадание. То е готовност да помогнеш на хора в нужда или да опростиш наказанието на някой, който го заслужава. Милосърдните дела в живота на Исус не са нещо, което се появява отвреме навреме за разнообразие. Всичките дела на Господа са милосърдни, движени от състрадание и чиста любов. Векове преди въплъщението на Божия Син псалмистът възкликва: „ГОСПОДИ, милостта Ти е до небесата, верността Ти — до облаците“ (36:5); „Бог е моята висока кула, моят Бог на милостта.“ (59:17); „Благодарете Му и благославяйте Името Му, защото ГОСПОД е благ, милостта Му е вечна“ (100:4-5). А когато Самият Бог в плът ходеше сред Своя народ, Той се смили над тях, „защото бяха изнемощели и пръснати като овце, които нямат пастир“ (Мт. 9:36), и им изпрати Своите ученици да им възвестят Божието царство, което е наближило. Веднъж край Исус, нашия велик Бог и Спасител, минава процесия, която носи мъртвец. В ковчега лежи младеж, син на вдовица. Исус вижда мъката на вдовицата, чийто единствен син е починал и са на път да го погребат. Когато Той „я видя, я съжали (гр. „се смили над нея“) и ѝ каза: Не плачи“ (Лк. 7:13), след което възкресява сина ѝ и ѝ го връща жив и здрав. Бог не е безчувствен. Той изпитва състрадание, когато ние страдаме. И се намесва в милостта Си, за да ни помогне.

Не е случаен и фактът, че в две от най-въздействащите притчи на нашия Господ именно милосърдието е това, което подтиква героите към действие. Добрият самарянин, когато той вижда наранения от разбойниците човек, „го съжали (гр. „се смили над него“), приближи се и превърза раните му... После го качи на собственото си добиче, закара го в една гостилница и се погрижи за него.“ (Лк. 10:33-34). Така добрият самарянин се превърна в пример за изпълнение на Великата заповед на Господа – заповедта на любовта. Отново милосърдието подтиква към действие този, иначе презрян от евреите, добър човек. Във всеизвестната притча за блудния син, когато той се завръща с покаяние у дома, „когато беше още далеч, баща му го видя, смили се и като се затича, се хвърли на врата му и го целуваше“ (Лк. 15:20).

Две седмици преди Своята трета, предпоследна за Него Пасха, Господ разчупи и даде хляб на тези хора. Това беше картина на това, което предстоеше да се случи на Неговата следваща, последна Пасха, на която Той щеше да стане пасхалния небесен Хляб разчупен за всички нас. Христос извървя земния Си път с мисълта за най-важната мисия, която Му предстоеше – изкупителната Му смърт на кръст. Той не ограничи Своята добрина просто с това да изцели болните, да освободи обсебените и да нахрани гладните. Той трябваше да направи нещо повече. „А преди празника на Пасхата Иисус, като знаеше, че е настанал часът Му да премине от този свят към Отца, като беше възлюбил Своите, които бяха на света, докрай ги възлюби“ (Йн. 13:1). Понеже ни обича, Исус искаше да ни изцели от една по-страшна болест, която е първопричината на всичките ни страдания и неволи, а именно греха, който ни отделя от Бога. Господ искаше да ни освободи от едно по-страшно обсебване от това, което нечист дух може да направи, а именно да сме обсебени от себе си; да сме изпълнени с гордост; да се заблуждаваме, че сме добри, мъдри и сами можем да решаваме кое е най-добро за нас. Исус искаше да ни нахрани с един по-траен хляб, а не с този, който храни тялото и засища временно глада. Исус е живият Хляб, който слиза от небето и засища душата, и който ѝ носи вечен живот.

Ние, за съжаление, сме много по-склонни да търсим временните неща. „Ние не искаме много, - както се изразяват много съвременни хора, - само да живеем нормално, да имаме работа, да не мислим за храна, да си плащаме сметките, да сме живи и здрави!“ В повечето случаи тези думи изразяват идеала за живот на съвременния „нормален“ българин. С други думи, нормалният живот е да живеем като езичници т.е. нормални безбожници. Да си нормален за тях е да си добър човек, според както те разбират това, и да живееш нормален живот, без да се интересуваш много от Бога. Най-големият грях на някои съвременни българи е тяхното безразличие към Исус. Макар, че църкви има навсякъде и съществуват хиляди начини за християнска просвета, като цяло българинът си остава обсебен от грижи за здравето, прехраната и децата. За духовното – ако остане време. А за да се погрижи за душата си време никога не остава! Какво ли биха си помислили днес за някой, който обикаля по цял ден насам-натам, и единствено се моли за болните и проповядва за Божието царство? Сигурно биха го нарекли безделник и фанатик. Ами ако това е Исус? Той правеше същото. Но Той не работеше за земния хляб. Хлябът, който имаше Исус, за който учениците на Исус не знаеха, беше вършенето на Божията воля. А волята на Отец, която Исус изпълни, е, че даде Себе Си, даде плътта Си за живота на света. Волята на Отец и за нас, днес, е нищо по-малко от това, да отдадем себе си, подобно на Христос, в служение на ближния. Това остава и днес условието да влезем в Божието царство: не просто да вярваме в Исус като Господ, но и да вършим Божията воля (Мат. 7:21). 
       Господ във всяко отношение си остава съвършения пример за нас за милосърдна любов. Основното, което Той правеше е, че проповядваше Божието царство. Другото, което правеше, беше да демонстрира Божието царство – Той изцеляваше болните, гонеше демоните и хранеше гладните. Нашата цел днес е нищо по-малко от това да водим хората към Исус, който прави същите добри неща днес за тези, които се каят и вярват в Него. След всички добрини, които Исус извърши, последното и най-велико дело, което той направи за нас беше, че се пожертва за греховете ни на кръста. Той беше наказан за нашите грехове и плати цената за нашите престъпления. Той изцяло даде Себе Си за нас. Нека да последваме Неговия пример днес! Да предадем себе си напълно на Исус, за да се жертваме за другите и да проявяваме Христовата милосърдна любов към всички – и към добрите и към злите! И можем да сме уверени, че както Исус възкръсна от мъртвите и живее вечно, така и ние, които „сме възлюбили Неговото славно явление“ и следваме примера на Господ за милосърдно служение, ще бъдем възкресени за живот в царството Му, което не ще има край! Ела, Господи!

Кога Бог може да бъде намерен?

„...те ще ме призоват, но аз няма да отговоря;

ревностно ще ме търсят, но няма да ме намерят.“

Пр. 1:28

Защо Бог понякога не отговаря на молитви?

Бог не чува всяка молитва не защото е глух, както някои хора може би си мислят, а защото Той не желае да слуша молитвите на безбожните и лицемерните. Бог слуша молитвите на праведните, а жертвата на безбожния е мерзост за Него (Пр. 15:8). Той не слуша молитвите на злите (Пр. 15:29). Той „внимателно слуша молитвата на праведните, но е против тези, които вършат зло (1 Петр. 3:12). Господ  говори и търси всеки човек, който не Го познава и се скита далеко от Него. Той обича всички хора, затова говори, съветва, изобличава, но ако някой откаже да слуша идва момент, в който и дори и да търси отговор от Бога, няма да Го намери; и да се моли, Той няма да му отговори (Пр. 1:24-28). Понякога хората се молят и казват: „Бог не отговори на молитвата ми.“ Дори и ние, които се наричаме християни, се случва да се молим, след което кажем: „Защо Бог не отговори на молитвата ми?“ И тогава дълбоко в нас може да започне да се надига мисълта: „Дали въобще Бог ме чува? Къде е Бог?“ По този начин може да се заблудим и да започнем да вършим всякакви неправилни неща. Някои хора лекомислено се отдават на различни грехове, дори и да знаят какво е заповядал Господ. Понеже не идва бързо наказание от Бога върху тях, те казват в сърцето си: „Откраднах. Никой не ме видя, нищо не ми се случи.“ Други казват: „Излъгах, възползвах се от другите и никой не разбра. И сега ми е добре.“ Но Бог вижда! Който мисли по този начин няма да му е добре задълго. Други се радват, че са откраднали от данъците, че са задържали една част от своите данъци за себе си и държавата не ги е разкрила. Но Бог знае, и не е щастлив от това. Можем да продължим още с подобни примери, но да се върнем към темата.

Има молитви, на които Бог не отговаря. Ако прочетем Пр. 1:24-28 ние ще видим едно страшно предупреждение там. Бог говори, изобличава, поправя, привлича ни, казва ни: „Елате при Мен! Чуйте гласа Ми! Смирете се пред Мен! Променете пътищата си! Потърсете Ме с цяло сърце!“, но въпреки това се случва това, което е записано: намразиха знанието; отхвърлиха всички съвети; не желаеха изобличението на Господа. Така идва момент, в който страх и притеснение идват върху нас. Идва момент, когато страх и ужас изпълват живота ни. Тогава ние може да викаме: „Господи, помогни! Къде Си, Господи!“, но Той Си запушва ушите и казва: „Когато Аз говорих, когато виках, вие не слушахте. Сега Аз ще се смея на вашето нещастие. Ще ви оставя да страдате и да изпиете пълната чаша на вашите грехове и престъпления. Ще ви оставя да изпитате всички последствия от вашето отстъпление!“ И това се случва с много хора по света. Винаги се е случвало и вероятно ще се случва, докато съществува този свят.

Каква трябва, обаче, да е молитвата на грешния, за да бъде чута?

Току що видяхме, че Господ не чува молитвата на безбожния човек. Но тогава с каква молитва може един грешен човек да дойде при Господ и да се спаси, ако всичките му молби са мерзост пред Бога и Той не желае да ги слуша? Преди всичко такава молитва трябва да бъде покайна! Сега започваме Великия пост. Това е време, когато човек трябва да направи равносметка на живота си; да се покае за всеки свой грях, който му е известен; да потърси лицето на Бога. Когато ние се разкаем от сърце и потърсим Бога, Той чува тази молитва. Дори и да сме най-големите грешници, най-големите престъпници, когато ние застанем смирено пред Бога и Го потърсим, и изповядаме греха си пред Него, Той чува и се смилява, защото е милостив. „Дори и сега, заявява Господ, обърнете се към Мен с цялото си сърце, с пост, с плач и с ридание! И разкъсайте сърцето си, а не дрехите си и се обърнете към Господа, вашия Бог, защото е милостив и състрадателен, дълготърпелив и многомилостив“ (Йоил 2:12).

В Пс. 32:3-4 се вижда състоянието на човек, който се опитва да скрие греха си. Божието изобличение, което тук е представено като ръката на Господа, „тежеше върху мен“. Изобличението на Господа „денем и нощем тежеше върху мен, жизнените ми сокове се обърнаха в лятна суша“. Много хора чувстват такава тежест в душата си. Чувстват, че нещо им тежи, животът им тежи. Те се чувстват ужасно отвътре и не знаят защо е така. Господ ни дава отговора: има грях в живота им и ръката на Господа тежи върху тях. Понякога и ние сме в такова състояние. Стига се дотам, защото Божията ръка ни изобличава, но ние мълчим и не изповядваме греховете си пред Него. Изповедта е тази, която ни освобождава. Господ Исус ни каза още нещо: „Истината ще ви направи свободни!“ Когато разберем какви в действителност сме, когато признаем пред Бога искрено какви сме, какво сме извършили, тогава Бог прощава нашите грехове. Когато се изповядаме честно пред Него, Той прощава престъпленията ни, отнема вината за греха ни. Тогава и само тогава на душата ни става по-леко, защото Бог вдига тежката Си изобличителна ръка от нас и сърцето ни се изпълва с радост. Тогава в нас се надига една радост, която не можем да обясним. Една радост, която ни кара да се чувстваме истински щастливи, че сме живи и че сме хора. Много от нас днес казват: „Не искам да живея! Тежи ми този живот, по-добре да умра“. Животът в греха е ужасен! Когато човек е пълен с грехове и ръката на Господа тежи върху него с изобличение, тогава животът е страшен, тежък, непоносим. Но ако изповядаме греха си и Бог вдигне ръката си от нашия живот, когато осъзнаем и оставим греховете си и престъпленията си пред Него, тогава сърцето ни се радва от прошката и милостта Му.

Каква трябва да е сърдечната ни настройка, когато се молим, за да бъдем чути?

Преди всичко сърцето ни трябва да е смирено и искрено. „Блажен човекът ... в чийто дух няма измама“ (ст. 2). Бог мрази лицемерието и не слуша показни молитви. Той ненавижда, когато говорим неща, които не мислим. Всезнаещият не може да бъде измамен. Той знае думата, преди още да я изречем. Знае и думата, която още не е излязла от устата ни. Той слуша не толкова думите, които говорим (макар че и те са важни), колкото вика на сърцето. Дори и немите хора могат да се молят. Дори и те могат да говорят на Бога вътре в сърцето си. Ние, които можем да говорим имаме длъжност да говорим на Господа. И това е молитвата – когато сърцето ни се моли, но и устата ни изговаря думите. Освен ако си ням, нямаш извинение, ако не се молиш. Освен ако имаш говорен дефект и не можеш да говориш, нямаш извинение затова, че нямаш молитвен живот. Молитвата е средството, чрез което се свързваме с Бога. Но в молитвата трябва да внимаваме да не сме многословни. Думите са важни, но когато са искрени, а не многобройни. Господ ни предупреди за това, че езичниците смятат многото думи в молитвата за важни. Но молитвата им Той счита за грях и запушва ушите Си. Независимо колко думи Му казваш, ако в духа ти има измама, ако в сърцето ти има любов към това, което Бог мрази, ако имаш благоволение към греха, тогава и твоята молитва е омразна за Него. Той не желае да слуша такива молитви. Единственото, което Бог иска да чуе от такива хора е „Прости ми! Аз съм голям грешник! Смили се за мен!“ Преди години един човек разказа как е започнал своя път с Бога. Той, изобличен за греховете си, се прибрал, коленичил и казал на Бога именно тези думи. Точно в този момент той предал живота си на Исус, Бог вдигнал тежката Си изобличителна ръка от душата му и този човек, сега пастор, бил освободен от греховете си. Бог е толкова добър!

Кога Бог може да бъде намерен?

Можем да намерим Бога, само когато вярваме в Него и Го търсим в молитва. Без вяра никой не може да угоди на Бога, а без молитва никой не може да стигне до Него. Но това не е достатъчно. Ние трябва да Го търсим усърдно в молитва. Още по-добре е, когато Го търсим с усърдна молитва и пост. Но и това не е достатъчно. Много хора днес гладуват за здраве или красота и твърдят, че по този начин постят. Други гладуват и се молят, но въпреки това не достигат до Бога. Нещо все не им достига, продължават да са в греховете си, страстите им бушуват в тях и ги владеят. Ние трябва да търсим Господа с покаяние и искрена изповед на греховете. Трябва да отхвърлим всяко лицемерие и неискреност и да говорим на Бога честно за състоянието на душата си, така както бихме описали себе си гледайки се в огледало – да изповядаме и да помолим за прошка за това, което виждаме, което разпознаваме като грях в живота си. Но и това не е достатъчно! Ние не просто трябва да потърсим Бога в молитва. Не просто трябва да Го търсим с усърдна молитва. Не просто трябва да Го потърсим с пост и молитва. Не просто трябва да Го потърсим с покаяние и искрена изповед на греховете. Ние трябва да простим на ближния си! Ние трябва да простим от сърце на всеки човек, който ни е наранил (Мат. 18:35). Прошката, която даваме на другите, отваря вратата за Божията изобилна милост към нас. Ние намираме Бога, когато Го потърсим чрез Исус Христос, Неговия Син, Който стана човек и Се пожертва за нашите грехове, Който и възкръсна за нашето оправдание пред Бога. Той ни увери, че каквото и да поискаме от Бог Отец в Неговото Име, ще го получим, за да бъде радостта ни пълна и да се прослави Отец в Своя Син (Йоан 15:13; 16:23-24). Ние намираме Бога, когато Го търсим с цялото си сърце и с цялата си душа (Втор. 4:29). И накрая ние Го намираме, когато Го търсим с другите Божии хора. Бог обитава сред светиите Си. Той е между нас и днес. И не само между нас, но живее вътре в сърцата на тези, които са Му верни, чрез Своя Дух. Нека винаги да Го търсим в Неговия храм и да помним, че Той е с нас – Неговата Църква – до края на света!