Пълното Божие въоръжение: Срещу какво воюваме?

           

„Най-накрая, братя мои, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество. Облечете се в пълното Божие въоръжение, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола. Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните владетели на мрака на този свят, срещу духовете на злото в небесните места. Затова вземете пълното Божие въоръжение, за да можете да противостоите в злия ден и като победите, да устоите.“                    

                                                                                                                                         Послание на ап. Павел към Ефесяните 6:10-13

Апостол Павел започва това класическо поучение за духовната война на християните като ни увещава да заякваме в Господа и Неговата могъща сила. Всяко човешко същество на тази земя, дали го иска или не, дали го осъзнава или не, е въвлечен в духовен конфликт. Докато в естествената война е възможно някой да не изложи на директна опасност живота си, духовната война в която участваме е на живот и смърт. Всеки от нас е под директните удари врага. Бог, Който е Източникът на нашата сила и Гарантът за нашата победа, ни подготвя да победим и устоим в духовната битка. Макар че всеки истински християнин има всичко необходимо за живота и за благочестието и става повече от победител, чрез Иисус, Който ни подкрепя, победата в тази духовна битка не ни е обещана без нашето участие в нея. Както и казва един от светите отци: Бог ни изкупва без нас, но не ни спасява без нас. Бог, чрез жертвата на Своя Син Иисус е направил възможно за всеки един човек, който вярва в Него да получи прошка на греховете си и вечен живот, но не всеки откликва с покаяние и вяра на благата вест за спасението чрез Иисус. Евреите, изведени от Египет в пустинята имаха Божието обещание, че ще получат Обещаната земя. Когато, обаче стигнаха да нея, те трябваше да я завладеят. Бог не им я даде без битка, и то продължителна. Тези, които не повярваха, че ще завладеят Ханаан, никога и не влязоха там, а измряха в пустинята. Бог очаква от нас да сме активни и да воюваме в добрата битка на вярата със средствата, които Той ни е дал и с отношението, което Той одобрява. Затова днешният текст започва с думите: „Облечете се в пълното Божие въоръжение, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола“. Божият план за нас е да устоим и да избавим душите си. Той не включва за нас поражение, но за да бъдем ефективни в битката, трябва да използваме оръжията, които Бог ни е предоставил. За това какви са те и как да ги използваме ще говорим по-нататък. Днес ще се съсредоточим върху това срещу какво е нашата битка и какво е естеството на духовния конфликт, в който сме въвлечени.

Като обяснява срещу какво воюваме, първото, което апостол Павел споменава е хитростите на дявола. Ние трябва да разбираме в какво е силата на нашия враг, за да можем правилно да му противостоим. И тук става ясно, че силата му е в хитростта. Обикновено с хитрост воюва по-слабия. Той разчита на грешката на своя противник. Той се стреми или да ни свари неподготвени за неговите хитрини и стратегии и да ни победи с някое от своите изкушения, или да ни накара да се възгордеем, че няма нужда да сме нащрек, защото и без това Христос вече е спечелил битката за нас, дал ни е власт над цялата сила на врага и няма голямо значение дали постоянстваме в добрата битка на вярата ни. Християните, които се провалят, обикновено падат поради тези две причини. За да ги илюстрирам ще дам два примера. Веднъж наблюдавах битка свободен стил между огромен 200 килограмов мъж и дребен, но пъргав боец. Дребния боец през цялото време бягаше около своя противник, защото знаеше, че ако попадне в ръцете му няма шанс за победа. Накрая успя да го надхитри след негова грешка. С умел ключ на крака му го накара да се предаде. Друг пример за победа с хитрост е баснята на Лафонтен за костенурката и заека. Въпреки смазващото превъзходство в бързината, костенурката предлага на заека да се състезават по бягане. Тя познава добре своя противник и му казва предварително, че ще го победи, макар че няма никакви изгледи за това. Заекът надменно се съгласява и осъзнавайки колко по-бърз е от нея, ляга да подремне, сигурен, че дори и след като се наспи пак ще настигне костенурката и ще финишира преди нея. В крайна сметка арогантността му дава предимство на противника му, който и го побеждава в надбягването. В първия случай хитростта и умението на боеца му помогна да победи много по-силен от него противник. Във втория случай гордостта на заека го провали.

Да изкуши християните да се гордеят винаги е било едно от най-силните оръжия на дявола. Гордостта е толкова естествена за нас. Ние винаги знаем или можем по-добре от другите. Ние винаги сме по-прави от другите. Ние винаги сме онеправданите. Ние никога не съгрешаваме, само правим грешки. Спасителната християнска вяра, обаче, не е такава. Човекът, който я притежава е винаги смирен и се бои от Бога. Той признава своята слабост и грях, възхищава се от Божията святост и се прекланя пред величието и силата на Христовата саможертва. Смиреният човек счита другите за по-горни и по-важни, а себе си за безполезен слуга на Христос. Той никога не парадира с доброто, което върши. Винаги се стреми да остане в сянка, за да получи наградата си от Бога, Който вижда и знае всичко.

Друг начин на нашия враг да побеждава светиите е непростителността. Подхранвайки огорчение от начина, по който някой го е наранил, дяволът цели да пороби християнина и напълно да го отдели от силата на Светия Дух. Той ни освобождава и укрепява, когато искрено и от сърце прощаваме. В противен случай дори и истински християнин може да бъде уловен от дявола и поробен да върши волята му (2 Тим. 2:26). Господ Иисус ни предупреди колко е важно да прощаваме с думите: „Ако вие простите на хората прегрешенията им, то и небесният ви Отец ще прости на вас. Но ако вие не простите на хората прегрешенията им, то и вашият Отец няма да прости вашите прегрешения“ (Мат. 6:14-15). Апостол Павел, от своя страна, обяснява, че прошката към прегрешилия християнин е необходима, за „да не би сатана да добие преимущество над нас; защото неговите замисли не са ни неизвестни“ (2 Кор. 2:11). И какви са неговите замисли? Той знае, че Иисус го победи на кръста и отне цялата му власт и сила. Също така знае, че портите на ада, най-силната част от неговото царство на тъмнината не може да устои пред мощта на Христовата църква изпълнена с присъствието на Святия Дух (Матей 16:18). Дяволът знае кой е неизчерпаемият източник на сила на християните – общението им със Святия Дух и близостта им с възкръсналия Божи Син – Иисус Христос. Понеже всеки християнин пребъдва чрез вяра в тези святи взаимоотношения с Бога, цялата хитрост и лукавство на нашия враг са насочени към това, да събаря и отслабва вярата ни в Него.

Когато църквата се моли в единство и в Святия Дух няма власт и сила, която да устои пред мощта на Бога, която се освобождава. Затова огромна част от усилията на сатана са насочени към това да разединява църквата, да отмества фокуса на нейното служение и молитви. Той няма нищо против да си имаме богослужение, но да нямаме любов един към друг, да таим непростителност и злоба към брат или сестра. Също така дяволът няма нищо против да раздаваме храна и дрехи на бедните, само да не споменаваме нищо за покаяние от греховете и вяра в Иисус Христос. Той няма нищо против да се молим, но не и по Божията воля в силата на Светия Дух. Егоистични молитви като „Благослови мен и семейството ми, дай ми по-висока заплата, дай ми, дай ми, дай ми...“ не са заплаха за царството му. Но когато църквата се моли „да напредва бързо Божието слово и да се прославя“ (2 Сол. 3:1), когато се моли за враговете на Христовия кръст и за съживление и сила от Светия Дух, когато се моли да бъде Божията воля и да дойде Неговото царство, тогава силите на тъмнината имат сериозен проблем. Едно от най-неизползваните или неправилно използвани оръжия на църквата е именно молитвата. Но е сигурно, че няма ситуация, в която човек да не може да се моли, и няма искрена и богоугодна молитва, на която Бог да не отговори.

Има нещо, с което сатана изкушава църквата и я прави напълно неефективна. Това е сребролюбието. Сам нашият Бог и Спасител Иисус ни предупреди, че който обича парите, не може да служи и да обича Бога. Сребролюбието е в самото сърце на неверието. Невярващият и безбожен човек, по дефиниция е сребролюбец. Сребролюбивата църква по подразбиране е църква, която е отхвърлила Христос (Откр. 3:20). Силата на парите е в това, че обещават сигурност. В Притчи 18:11 е записано: „Имотът на богатия е неговият укрепен град и е като висока стена във въображението му“. За да покаже, че животът ни не се състои в многото ни имот, и да ни предупреди за опасността от алчността, Господ Иисус разказа притчата за един богаташ, който натрупал много блага и размишлявал в себе си, че няма къде да ги събира. Той планирал да си построи по-големи житници, в които да събере всичкото си жито и блага, след което да каже на душата си: Душо, имаш много блага, натрупани за много години. Успокой се, яж, пий и се весели. Неразумният богаташ търсил сигурност и спокойствие в богатството. Отговорът на Бог бил отрезвяващ: Глупако! Тази нощ ще ти изискат душата; а това, което си приготвил, чие ще бъде? (Лука 12:15-21) Заплахата да не загубим душата си би трябвало да ни държи нащрек срещу изкушението на алчността. Въпреки това и днес много християни се впускат в преследване на временното богатство пренебрегвайки небесното призвание. За съжаление чрез тях се изпълнява Божието слово „Защото сребролюбието е корен на всякакви злини, към което, като се стремяха някои, се отклониха от вярата и пронизаха себе си с много болки.“ Такива християни губят радостта от живата вяра в Христос, губят реалността на близкото общение със Светия Дух. Накрая отпадат от вярата и страдат излишно поради своето отстъпление. Парите не могат да ни дадат сигурността и мира, за които копнеем. Точно както никой не може да задоволи жаждата си със солена вода, така и хората, които уповават на парите никога не могат да бъдат удовлетворени от тях. Иисус може да ни измъкне от силата на този фалшив бог. Той ни призовава да Го следваме. Той ни призовава да сме щедри и да инвестираме парите си в Божието царство, в нещата с вечна стойност (Мат. 6:19-21). Ако не сте сигурни дали парите са вашия бог, спомнете си как реагирахте последния път, когато останахте без тях. Бяхте ли спокойни, че Бог ще се погрижи за вашите нужди, или трескаво прехвърляхте планове как смятате да изкарате бързи пари? Друг начин да изпитаме себе си е като помислим как и за какво харчим парите си. Обикновено там където даваме най-много от свободните си пари, там е нашето сърце. Ние даваме пари за това, което ценим и обичаме.

В духовната война има и друга област, в която много християни падат, смъртоносно ранени. Това е любовта към света. Въпреки, че Свещеното Писание изобилства от предупреждения да се пазим от любовта към този свят, съблазните на светските удоволствия често се оказват по-силни от здравия разум. Ако има нещо, което ни прави врагове на Бога, това е да сме приятели на света (Як. 4:4), т.е. да обичаме земната суетна слава и греховните плътски удоволствия. Много от нас измерват своя успех в работата, служението или някоя друга област по похвалите, които получават от хората. Това, обаче не е Божият критерий за успех. Същите хора, които ви хвалят днес, ще ви хулят утре. Божието слово ни увещава да очакваме похвалата и наградата си не от хора, а от Бога (1 Кор. 4:5; Римл. 2:29). В библията можем също да открием пророчески предупреждения за това какви ще бъдат лъжехристияните на последното време. Някои от характерните им черти са себелюбие, сребролюбие, „повече обичащи удоволствията, отколкото Бога“ (2 Тим. 3:3-4). Не се сещам за време, в което християните да са били подложени на повече изкушения в тази област от днешното. Безбройни са малките удоволствия, които ни се предлагат: филми, музика, всевъзможни вкусотии, игри, почивки, масажи и т.н. Сами по себе си тези неща може да не са неморални, но когато завладеят нашите мисли и желанието ни за тях надделее над желанието да прекарваме време с Бог и словото Му, тогава те се превръщат в идол, който ни отделя от Бога и ни отвръща от вярата в Христос. Тези малки удоволствия угаждат на плътта и естествените ни желания и точно в това е най-голямата им сила. Постепенно те ни завладяват, изсмукват от нас всеки порив да се покоряваме на Христос и да умъртвяваме похотите на грешното си естество. Кръстът, без който не можем да бъдем истински ученици на Иисус, се превръща в непосилно бреме, от което трябва да се отървем. Така се превръщаме неусетно във врагове на Христовия кръст, „чиито бог е коремът, чиято слава е в техния позор, които отдават ума си на земните неща“ (Фил. 3:19).

Едно от изкушенията, което дяволът постави на пътя на Господ Иисус, беше предложението да получи царската корона, но без да отиде и да умре на кръста. Иисус действително получи слава, величие и вечно владичество от Своя Баща – Бога, но не и преди да изпълни волята Му, която включваше страданията и смъртта на кръста за греховете ни.

Най-голямото изкушение, което и днес дяволът поставя на пътя на християните е същото – да се опитваме да бъдем ученици на Иисус, но като отказваме да понесем кръста си. Това означава, че приемаме само външното благочестие, а не святостта на сърцето, без която от външното благочестие няма никаква полза; че се опитваме да изглеждаме праведни в очите на хората и търсим благословенията на Бога, но без да подчиним егоистичните си желания и амбиции на Христос; че служим на Иисус, но без да сме зависими от ръководството на Святия Му Дух; че проповядваме за Христос, но не развиваме начин на живот, благочестив характер, който Го прославя и ни прави годни за царството Му.

Апостол Петър във второто си послание ни учи, че тези, които умножават добродетелите в живота си, са хората, които не са безделни, нито безплодни в познаването на нашия Господ Иисус Христос (2 Петр. 1:8). Добродетели като твърдост във вярата, смирение, себеобуздание, любов към другите християни, вярност, чистота на мислите и делата, ни правят истински светии. Тези добродетели дяволът не може да фалшифицира. Те винаги са били непогрешимият белег на истинските Божии деца. И те могат да станат част от нашия характер само когато понесем кръста си и следваме Христос, когато Го направим наш Господар и предадем целия си живот в ръката Му, когато Му покорим волята си и нашата сърдечна молитва е „Не моята воля, но Твоята да бъде, Господи!“. Когато сме покорни на Иисус и Му се доверяваме, Той е този, който ни избавя от враговете ни. Попитали една възрастна християнка, която водила изключително победоносен и добродетелен живот каква е тайната на нейната сила. Отговорът ѝ бил: „Когато дяволът почука на вратата на сърцето ми, аз оставям да отвори Иисус!“. Когато Мартин Лутер минавал през изключително тежък период, в който сатана непрестанно го тормозел с обвинения в мислите му, той се молел на Иисус с молитвата: „Аз съм Твой, спаси ме!“ Така той преодолял това време на тежка депресия.

Макар че изкушенията на нашия враг са силни, човекът, който бди в молитва може да живее победоносен живот и да не падне в изкушение. Бог, преди всичко останало, желае да оформи богоугоден и добродетелен характер в нас. За християнина, който търси святост и желае да върши волята на Бога, няма изкушение достатъчно голямо, за да го събори. Понеже познава своя Бог и е въоръжен с всяка духовна добродетел, той устоява на хитростите на дявола. Така той стои в победата на нашия Господ Иисус, който на кръста унищожи всяко оръжие на враговете ни. Затова днес всеки, който вярва в Иисус има победа над любовта към парите, любовта към света, гордостта и неверието. Нека да стоим в победата на Господ Иисус. Нека не се опитваме да се борим с плътски усилия в духовната битка, а да заякваме в Господа и в силата на Неговото могъщество, Който ни дава победата! Нека общението на Светия Дух да бъде с всички нас!

Към част 1: Пълното Божие въоръжение: Кой е източникът на нашата сила?

Пълното Божие въоръжение: Кой е Източникът на нашата сила?

„Най-накрая, братя мои, заяквайте в Господа и в силата на Неговото могъщество. Облечете се в пълното Божие въоръжение, за да можете да устоите срещу хитростите на дявола. Защото нашата борба не е срещу кръв и плът, а срещу началствата, срещу властите, срещу световните владетели на мрака на този свят, срещу духовете на злото в небесните места. Затова вземете пълното Божие въоръжение, за да можете да противостоите в злия ден и като победите, да устоите.“                    

                                                                                                                                         Послание на ап. Павел към Ефесяните 6:10-13

Едва ли в библията има по-живо описание на духовната битка, в която всеки християнин е въвлечен от това, описано в Посланието на ап. Павел към Ефесяните. През вековете тези думи са давали насърчение и утеха в моментите, когато християните без видима причина са мразени за доброто, което правят и за Името на Господ Иисус, на Когото служат. Божиите деца днес не правят изключение. Те по същия начин са потискани и несправедливо обвинявани, мразени и дискриминирани, използвани и дори убивани заради вярата си в Иисус. Ето защо е от изключителна важност да разбираме естеството на духовната битка, в която всеки от нас е въвлечен.

Духовната война, в която участваме, е война на живот или смърт. Не можем да останем неутрални в нея. Когато участваме във война има само няколко варианта: да победим, да бъдем победени, да бъдем ранени и да отпаднем от битката. В естествена битка третият вариант е неутрален, той не те поставя автоматично на страната на загубилите или победителите, но в духовния конфликт раненият християнин не отпада от битката. Той просто става още по-уязвим и неефективен. Но залогът е твърде голям, за да си позволим да бъдем ранени и направени неефективни. Християните, които отпадат от битката не се пенсионират; те просто преминават в ръката на врага. И нека от сега да уточним: нашият враг не е милостив. Той няма да се погрижи хуманно за вас. Няма да защити правата ви на военнопленник. Той ви мрази с чиста омраза. Той просто ще ви унищожи. Ето защо не може да си позволите да бъдете победени! Залогът е вашата душа!

Всичко, което ни казва ап. Павел в този пасаж цели да ни подготви, за да победим и устоим в тази война. Затова първото, което той ни поучава, е, Кой е Източникът на нашата сила за победа; след това ни показва срещу какво е нашата битка, какво е естеството на духовния конфликт, в който сме въвлечени; и накрая ни показва арсенала, който е на наше разположение, за да победим и устоим. Днес ще се спрем на първата част от поучението на светия апостол – Кой е Източникът на нашата победа в този духовен сблъсък?

За да имаме по-широк и библейски поглед върху темата, ще разгледаме една история от Стария Завет, която добре илюстрира духовната битка, в която всички ние участваме. Историята, над която ще размишляваме се намира в 4 Царе 18-19 гл. Там е описано управлението на цар Езекия, който е един добър цар. Той прави много за духовния и политически възход на Юдейското царство. Езекия царува точно във времето, когато Асирийското царство е велика сила, чиято огромна армия завладява царство след царство. Преди да се случат описаните събития, асирийският цар обсажда в продължение на три години и накрая завладява Самария – столицата на Израилевото царство, с което установява контрол над него, и отвежда в плен голяма част от населението. След това насочва погледа си към Юдейското царство. След осем години събира войската си и се изкачва срещу укрепените юдови градове, които превзема един след друг. Цар Езекия се съгласява да се подчини на асирийския цар Сенахирим и да му плати налог, за да не продължи победния му ход към Ерусалим. Асирийският владетел налага огромна сума злато и сребро на Езекия. Юдейският цар се принуждава да даде цялото си лично съкровище, и всички съкровища, които се намират в Господния храм. Въпреки това, Сенахирим изпраща голяма войска срещу Езекия в Ерусалим. Рапсакът, неговият главнокомандващ, изговаря пред стените на Ерусалим едно богохулно и обидно послание, което съкрушава Езекия и неговия народ. Юдейският цар веднага изпраща своите най-приближени хора да се допитат до Господния пророк Исая, и да го помолят да се застъпи за оцелелия народ. Божият отговор чрез пророка е: „Така казва ГОСПОД: Не се бой от думите, които чу, с които слугите на асирийския цар Ме похулиха. Ето, Аз ще сложа в него такъв дух, че като чуе слух, ще се върне в земята си, и ще го поваля с меч в неговата земя“ (4Ц 19:6-7). Така се и случва. Сенахирим чува, че етиопците са нахлули в земите му, затова изпраща до Езекия заплашително писмо, в което отново хули живия Бог: „Да не те мами твоят Бог, на когото се уповаваш, като казваш: Ерусалим няма да бъде предаден в ръката на асирийския цар! Ето, ти чу какво са направили асирийските царе на всичките земи, как са ги изтребили. Ти ли ще се избавиш? Боговете на народите избавиха ли онези, които бащите ми унищожиха...“ (19:10-12). Езекия отива с писмото в храма да се помоли пред Господа. Тогава Господ изпраща своя пророк Исая да му потвърди, че молитвата му е чута, че Ерусалим ще бъде защитен, и асирийците ще бъдат унищожени. В същата нощ ангел от Господа избива сто осемдесет и пет хиляди души в стана на асирийците. Сенахирим се връща в Ниневия, където е убит от собствените си синове.

Какво се е случило? Как така от една безнадеждна ситуация, в крайна сметка победител от тази битка излиза Езекия? Отговорът е, че Бог воюва за него. Бог защити и опази Своя народ и даде доказателство за Своята сила. Какво ли би станало, ако Езекия не беше потърсил своя Бог, ако не беше Му се доверил. Със сигурност Ерусалим щеше да бъде сринат и жителите му избити и отведени в плен, както се беше случило с другите юдейски градове. Асирийският владетел дойде срещу Ерусалим, за да опозори, унижи и да се подиграе на цар Езекия и неговия Бог. Сенахирим е един преобраз на нашия враг – дявола. Той не би се задоволил с мирен договор. Той не желае да получи парите ни, а да погуби душите ни. Въпреки, че Езекия даде златото и среброто, което му беше поискано, Сенахирим не се отвърна от намерението си да накара юдеите да се предадат без бой. Независимо колко от своите мисли, желания и воля даваме на дявола, той никога не се задоволява преди да завладее и унищожи всичко добро и богоугодно в нас. Ето защо Божието слово ни увещава да не даваме никакво място на дявола (Еф. 4:27). Винаги обещанията му са измамливи. Той не иска да ни направи добро, дори и да твърди това. Можем да видим това в днешните натрапчиви реклами за бърз кредит. Те никога не рекламират финансовото робство, в което ще ни вкарат. Единственото, което ни казват е как ще ни дадат нещо, което искаме, и то веднага. Обаче след като започнем да изплащаме парите с огромна лихва, разбираме каква грешка сме допуснали. Същото е и с тези, които са „сексуално освободени“. Много бързо хората, които се предават на сексуален разврат стават роби на своите фантазии и плътски страсти, както и пише ап. Петър: „Обещават им свобода, докато те сами са роби на покварата; защото, от когото е победен някой, от него бива и поробен“ (2 Петр. 2:19). Юдейският цар, обаче, отказа да повярва на коварните предложения на Сенахирим да се отвърне от вярата си в Бога. Езекия се помоли: „ГОСПОДИ, Боже наш, моля Те, спаси ни от ръката му, за да познаят всичките земни царства, че Ти, ГОСПОД, си единственият Бог!“ (4Ц 19:19). Грижата на Езекия не беше просто да се измъкне от тежката ситуация. Той се притесняваше, че ако асирийския владетел има успех, той ще приеме това като доказателство, че неговите идоли са истински богове, а Богът на Израил и Юда е безсилен. Това щеше да е една голяма хула срещу Името на живия Бог. И Бог доказа, че е силен и способен Сам да защити Името Си. Словото на Исая за Сенахирим започна с думите: „Кого си обидил и похулил ти? И срещу кого си издигнал гласа си и си надигнал очите си? Срещу Святия Израилев.“ Сам Бог прие предизвикателството като Свое. Макар, че рапсакът говори богохулните си слова с цел да накара Езекия да се предаде, Бог прие асирийската войска като дошла да воюва срещу Него, а изговорените думи – като изречени срещу Него. И какъв беше резултатът? Сто осемдесет и пет хиляди на нула за Езекия.

Днес говорим за духовната битка, в която сме въвлечени, и за това от къде идва нашата сила да воюваме и да победим. Примерът на Езекия ни показва, че когато се доверяваме и предаваме грижите си в ръцете на Бога, Той воюва за нас. Той приема нашата болка като Своя, нашата слабост като покана да изяви силата Си, нашата глупост като покана да посрами мъдрите чрез нас. Има моменти в нашия живот, когато парите, влиятелните приятели или голямата ни ученост няма да ни помогнат. В тези периоди на криза Бог очаква да Му се доверим да ни изведе от нея. Езекия не успя да отклони атаката на своя враг, въпреки че му даде съкровищата, които той поиска. Вече беше късно да търси помощ от други царе, а дори и да беше потърсил, нямаше да има с какво да им заплати. В този момент това, което той реши да направи е да се довери на своя Бог. И Бог се прослави и показа на какво е способен, когато Неговите хора извикат към Него.

Сам Бог е нашата сила. Той може да направи много повече, отколкото ние мислим или молим. Той е толкова пълен с милост и благодат, че надминава и най-смелите ни очаквания. Той изяви Своята любов и милост като стана Човек за нас и умря за греховете ни. Той воюва за нас. На кръста Той „разоръжи началствата и властите ... тържествувайки над тях чрез него“ (Кол. 2:15). Враговете на нашите души се страхуват само от Него. Когато обикновени хора срещаха обладани от нечисти духове, те се плашеха от тях. Но когато Иисус срещаше обладаните, духовете трепереха пред Него и Го молеха да не ги мъчи. Днес много хора страдат от депресии и са измъчвани от ужасни страхове. Нито лекарства, нито най-модерни терапии са способни да се справят с това. Иисус, обаче, може да се справи. Той има и власт и желание да ни избавя. Силната вяра в Него е противоотровата на всеки страх. Езекия се упова на Бога, а не се предаде на страха. И Бог го избави от врага му, който го заплашваше.

Бог има цялата власт и сила. И Той е добър. Цялото Свещено Писание ни призовава към едно основно нещо – да се приближаваме към Бога с покаяние и вяра и да Го опознаем в едни истински задълбочаващи се взаимоотношения, основани на любов. Така се подготвяме и въоръжаваме за победа в битката за душите ни. Преди въобще да осъзнаем духовната битка и да се запознаем с тактиките на нашия враг, ние трябва да заякваме в Господа и в Неговата могъща сила. За човека, изпълнен със Светия Дух, няма предизвикателство толкова голямо, че да го откаже или провали. Светият Дух е Бог, и Той е винаги с нас. Той е Този, който ни въоръжава и ръководи, за да устоим до край в добрата битка на вярата. Той е Този, Който ни превежда през долината на мрачната сянка и изгонва всеки страх от нас (Пс. 23:4). А Иисус, Божият Син, със Своята скъпоценна жертва, направи възможно всичко това. Той дава същият този Свят Дух, Който Го възкреси от мъртвите, на всеки, който повярва в Него, за да го направи участник в Своето божествено естество и да го укрепи и запази със Своята могъща сила. Бог знае, че не можем да се справим сами, затова и ни е дал Духа Си, Когото да следваме и от чиято мъдрост и сила да зависим. Животът на вяра е живот на покорство на този Свят Божи Дух. Бог иска да ставаме по-силни именно във вярата си в Господ Иисус и по-зависими от Господния Дух, чиято могъща сила ни прави способни да бъдем угодни на Бога и да вършим добрата Божия воля. Нека да търсим свежо изпълване, кръщение със Светия Дух. Нека да търсим Неговата близост. Нека непрестанно да имаме молитвено отношение и да се молим в Духа при всяка възможност. Нека да слушаме Неговия глас като изучаваме Словото Му с молитва. Нека да следваме Неговия глас като прилагаме незабавно това, което Той ни е научил от Свещеното Писание. Нека се стремим винаги да имаме чиста съвест, за да можем ясно да разпознаваме Неговото водителство и сърцата ни да са уверени в Божията любов и приемане. Така ще заякваме в Господа и в силата на Неговото могъщество и никога няма да отпаднем, но силата ни ще се подновява всеки ден (2 Кор. 4:16). Нека общението на Светия Дух да бъде с всички нас!

Към част 2: Пълното Божие въоръжение: Срещу какво воюваме?

Брачният завет

„Подчинявайте се един на друг в страх от Христос: жените – на своите мъже, както на Господа, защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, като Той е Спасител на тялото. Но както църквата се подчинява на Христос, така и жените нека се подчиняват във всичко на мъжете си.

Мъже, любете жените си, както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, а да бъде свята и непорочна. Така са длъжни и мъжете да любят жените си, както своите тела. Който люби жена си, себе си люби. Защото никой никога не е намразил своята собствена плът, а я храни и се грижи за нея, както и Христос за църквата. Защото ние сме части на Неговото тяло, (от Неговата плът и от Неговите кости). „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът.“ Тази тайна е голяма; но аз казвам това за Христос и за църквата. Така нека всеки един от вас да люби своята жена, както себе си; а жената да се бои от мъжа си.“ 

                                                                                              (Еф. 5:21-33)

Живеем във време, когато бракът като институция е поставен на изпитание. Традиционното разбиране за брака като свещен съюз пред Бог между един мъж и една жена е атакуван постоянно. В 13 страни по света, предимно в Европа, бракът вече се смята за „съюз между две личности“ и гражданският брак между хомосексуални личности е законен. Република България, за наша радост, все още конституционално се придържа към брака като „съюз между един мъж и една жена“. Този дебат, който напоследък се води с цел да бъде предефинирано понятието брак е политически. Но въпросът за същността на брака никога не е бил и не може да бъде политически въпрос. Това е богословски въпрос. Единствено Христовата църква има властта да дефинира и учи какво е брака и тя винаги е разбирала и ще разбира брака като свещен завет между един мъж и една жена пред Бога.

Първо искам да кажа две думи защо този съюз е свещен. Когато нещо е свещено, то винаги е свързано с личността на Бога. Само Бог е свят и единствено Той има способността да освети нещо. Това в християнския смисъл на думата означава да бъде отделено за служба на Бога. Когато нещо е осветено от Бог, то вече служи на Него, принадлежи на Него, свидетелства за Неговия характер и любов. И няма по-силно свидетелство за Божията любов към нас от смъртта на Божия Син Иисус Христос на кръста. Именно за тази жертвена смърт свидетелства днешния текст: „Мъже, любете жените си, както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети“. Чрез смъртта Си Иисус показа Своята любов към нас, и целта Му бе да ни освети и да ни „представи на Себе Си църква славна ... свята и непорочна“. Християнският брак свидетелства за любовта и характера на Иисус Христос, Божия Син. Затова той е свещен. Но не само затова. Има поне още една важна причина християнският брак да е свят. Бог Светият Дух е свят. Той е Бог, Който освещава (Лев. 22:32). Библията ни учи, как ние, езичниците, можем да бъдем осветени – чрез вяра в Иисус, вяра, която ни помага да се „обърнем от тъмнината към светлината, и от властта на сатана към Бога и да приемем прощение на греховете“ (Деян. 26:18). Чрез тази вяра всеки християнин приема и Святия Дух, Който ни освещава. Ето затова и всеки християнски брак е свят. Всеки християнин, по думите на един християнски епископ мъченик, е „светоносец, богоносец, христоносец“ с други думи в него живее Христос, светия Бог. Дори и когато един от съпрузите е християнин, по думите на апостол Павел, невярващият мъж или жена се освещава чрез своя брачен партньор, и децата им, които в противен случай биха били нечисти, стават свети (1 Кор. 7:14). Когато съпрузите имат жива вяра в Иисус Христос, те възпитават своите деца в християнската вяра с думи и със своя пример, и Светият Дух, Който живее в тях, освещава техните деца. Затова, за да бъде един брак християнски и свещен, преди всичко съпрузите трябва да посветят себе си на Бога, а след това и един на друг.

Друго важно нещо, което е необходимо да се отбележи, е в какъв смисъл брачният завет е съюз. Тук не говорим просто за юридически акт, за подписи върху документ. Къс хартия, върху който има подписи на мъж и жена не може да бъде свидетел пред Бога. Но в християнския брак Бог става свидетел и свързва в едно тайнствено единство мъжа и жената. Пророк Малахия разкрива тази велика истина в своята книга с думите: „ГОСПОД стана свидетел между теб и жената на младостта ти, към която си постъпил невярно — а тя ти е другарка и жена на завета ти. Защото не ги ли направи Той едно -- една плът, в която е духът? И защо една? За да очаква Божие потомство. Затова пазете се в духа си и никой да не постъпва невярно към жената на младостта си! Защото мразя напускане, казва Господ...“ (Мал. 2:14-16) Същността на това, което има да ни каже апостол Павел е разкрито с думите: „Никой никога не е намразил своята собствена плът, а я храни и се грижи за нея, както и Христос за църквата. Защото ние сме части на Неговото тяло, (от Неговата плът и от Неговите кости). „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и двамата ще станат една плът.“ Тази тайна е голяма; но аз казвам това за Христос и църквата“ (Еф. 5:29-32). Тук е очевидна аналогията между Христос и мъжа, както и между църквата и жената. Как Христос и църквата Му са една плът днес? Как така днешната църква е тялото на възкръсналия Господ Иисус Христос? Отговорете ми, ако можете! Тази тайна е голяма! Но също толкова голяма е и тайната на брака между мъжа и жената. Църквата не губи своята идентичност в Христос, а по-скоро я извисява и осъществява. Църквата без Христос е едно безцелно и изпразнено от смисъл събрание от хора. Същото е и когато двама души живеят като мъж и жена без да са встъпили в брачен завет. Такава връзка е лишена от духовен смисъл и цел, понеже именно брачният завет е предназначен да съедини, допълни и възвиси емоционално и духовно мъжа и жената. Всяка жена може да осъществи в най-голяма степен своята женска идентичност в брака, когато е обичана, пазена и почитана от грижовен и богоугоден съпруг, но не и без от своя страна да го обича, пази и да му се покорява. Така и всеки мъж може да бъде мъжът, който Бог желае да бъде, когато се обрече на една жена и ѝ остане верен „докато смъртта ги раздели“. Тайната на брака е в жертвоготовната любов. Преди да отиде да умре за греховете ни: „Иисус, като знаеше, че е настанал часът Му да премине от този свят към Отца, като беше възлюбил Своите, които бяха на света, докрай ги възлюби.“ Но и мъчителната смърт, на която бе предаден, не можа да раздели Иисус Христос от Неговата църква. Той възкръсна и живее вечно, за да даде вечен живот на тези, които Му принадлежат, които са част от Неговата църква. Към такава саможертва за своите съпруги приканва Христос със Своя пример всички мъже! Има ли днес истински мъже, които са готови да обичат с такава заветна любов?

Христовата църква продължава да обича, да е вярна и да се покорява във всичко на своя съпруг – Христос! Тя и днес е готова да даде живота си за Него, но не и да Го замени за друг! Има ли днес истински жени, които са готови да обичат с такава заветна любов?

Християнският брак е призив да служиш на своя брачен партньор. Той е призив да се отдадеш само и единствено на него и да му бъдеш верен докрай. Той е призив да се жертваш за него. Брачният завет е и призвание да съпрузите да служат като семейство на Бога, Който ги прави едно цяло. Сам Бог е невидимата трета Личност, Която без съмнение присъства в християнския брак. Неговото присъствие, когато е почитано със смирена вяра и покорство на святата Му воля, е тази невидима нишка, която съединява мъжът и жената в едно неразделимо цяло и ги прави да се допълнят един друг, когато се обрекат във вярност един на друг пред Него.  

Цигулката в ръцете на виртуозния музикант, макар и съставена от две части, свири най-прекрасни мелодии и той не може да ги изсвири, ако двете части не са заедно! Затова християнският брак е призив съпрузите да предадат душите си в ръцете на верния Създател, и да Му позволят да свири Своята мелодия чрез тях „докато смъртта ги раздели“!