„Най-накрая,
братя мои, заяквайте в Господа и в силата
на Неговото могъщество.
Облечете се
в пълното Божие въоръжение,
за да можете да устоите срещу хитростите
на дявола. Защото нашата борба не е срещу
кръв и плът, а срещу началствата, срещу
властите, срещу световните владетели
на мрака на този свят, срещу духовете
на злото в небесните места. Затова
вземете пълното Божие въоръжение, за
да можете да противостоите в злия ден
и като победите, да устоите.“
Послание на ап. Павел към Ефесяните 6:10-13
Апостол
Павел започва това класическо поучение
за духовната война на християните като
ни увещава да заякваме в Господа и
Неговата могъща сила. Всяко човешко
същество на тази земя, дали го иска или
не, дали го осъзнава или не, е въвлечен
в духовен конфликт. Докато в естествената
война е възможно някой да не изложи на
директна опасност живота си, духовната
война в която участваме е на живот и
смърт. Всеки от нас е под директните
удари врага. Бог, Който е Източникът на
нашата сила и Гарантът за нашата победа,
ни подготвя да победим и устоим в
духовната битка. Макар че всеки истински
християнин има всичко необходимо за
живота и за благочестието и става повече
от победител, чрез Иисус, Който ни
подкрепя, победата в тази духовна битка
не ни е обещана без нашето участие в
нея. Както и казва един от светите отци:
Бог
ни изкупва без нас, но не ни спасява без
нас. Бог,
чрез жертвата на Своя Син Иисус е направил
възможно за всеки един човек, който
вярва в Него да получи прошка на греховете
си и вечен живот, но не всеки откликва
с покаяние и вяра на благата вест за
спасението чрез Иисус. Евреите, изведени
от Египет в пустинята имаха Божието
обещание, че ще получат Обещаната земя.
Когато, обаче стигнаха да нея, те трябваше
да я завладеят. Бог не им я даде без
битка, и то продължителна. Тези, които
не повярваха, че ще завладеят Ханаан,
никога и не влязоха там, а измряха в
пустинята. Бог очаква от нас да сме
активни и да воюваме в добрата битка на
вярата със средствата, които Той ни е
дал и с отношението, което Той одобрява.
Затова днешният текст започва с думите:
„Облечете
се в пълното Божие въоръжение, за да
можете да устоите срещу хитростите на
дявола“. Божият
план за нас е да устоим и да избавим
душите си. Той не включва за нас поражение,
но за да бъдем ефективни в битката,
трябва да използваме оръжията, които
Бог ни е предоставил. За това какви са
те и как да ги използваме ще говорим
по-нататък. Днес ще се съсредоточим
върху това срещу какво е нашата битка
и какво е естеството на духовния конфликт,
в който сме въвлечени.
Като
обяснява срещу какво воюваме, първото,
което апостол Павел споменава е хитростите
на дявола.
Ние трябва да разбираме в какво е силата
на нашия враг, за да можем правилно да
му противостоим. И тук става ясно, че
силата му е в хитростта. Обикновено с
хитрост воюва по-слабия. Той разчита на
грешката на своя противник. Той се стреми
или да ни свари неподготвени за неговите
хитрини и стратегии и да ни победи с
някое от своите изкушения, или да ни
накара да се възгордеем, че няма нужда
да сме нащрек, защото и без това Христос
вече е спечелил битката за нас, дал ни
е власт над цялата сила на врага и няма
голямо значение дали постоянстваме в
добрата битка на вярата ни. Християните,
които се провалят, обикновено падат
поради тези две причини. За да ги
илюстрирам ще дам два примера. Веднъж
наблюдавах битка свободен стил между
огромен 200 килограмов мъж и дребен, но
пъргав боец. Дребния боец през цялото
време бягаше около своя противник,
защото знаеше, че ако попадне в ръцете
му няма шанс за победа. Накрая успя да
го надхитри след негова грешка. С умел
ключ на крака му го накара да се предаде.
Друг пример за победа с хитрост е баснята
на Лафонтен за костенурката и заека.
Въпреки смазващото превъзходство в
бързината, костенурката предлага на
заека да се състезават по бягане. Тя
познава добре своя противник и му казва
предварително, че ще го победи, макар
че няма никакви изгледи за това. Заекът
надменно се съгласява и осъзнавайки
колко по-бърз е от нея, ляга да подремне,
сигурен, че дори и след като се наспи
пак ще настигне костенурката и ще
финишира преди нея. В крайна сметка
арогантността му дава предимство на
противника му, който и го побеждава в
надбягването. В първия случай хитростта
и умението на боеца му помогна да победи
много по-силен от него противник. Във
втория случай гордостта на заека го
провали.
Да
изкуши християните да се гордеят винаги
е било едно от най-силните оръжия на
дявола. Гордостта е толкова естествена
за нас. Ние винаги знаем или можем
по-добре от другите. Ние винаги сме
по-прави от другите. Ние винаги сме
онеправданите. Ние никога не съгрешаваме,
само правим грешки. Спасителната
християнска вяра, обаче, не е такава.
Човекът, който я притежава
е
винаги смирен и се бои от Бога. Той
признава
своята слабост и грях, възхищава се от
Божията святост и се прекланя пред
величието и силата на Христовата
саможертва. Смиреният човек
счита
другите за по-горни и по-важни, а себе
си за безполезен слуга на Христос. Той
никога не парадира с доброто, което
върши. Винаги се стреми да остане в
сянка, за да получи наградата си от Бога,
Който вижда и знае всичко.
Друг
начин на нашия враг да побеждава светиите
е непростителността. Подхранвайки
огорчение от начина, по който някой го
е наранил, дяволът цели да пороби
християнина и напълно да го отдели от
силата на Светия Дух. Той ни освобождава
и укрепява, когато искрено и от сърце
прощаваме. В противен случай дори и
истински християнин може да бъде уловен
от дявола и поробен да върши волята му
(2 Тим. 2:26). Господ Иисус ни предупреди
колко е важно да прощаваме с думите:
„Ако
вие простите на хората прегрешенията
им, то и небесният ви Отец ще прости на
вас. Но ако вие не простите на хората
прегрешенията им, то и вашият Отец няма
да прости вашите прегрешения“
(Мат.
6:14-15). Апостол
Павел, от своя страна,
обяснява,
че прошката към прегрешилия християнин
е необходима, за „да
не би сатана да добие преимущество над
нас; защото неговите замисли не са ни
неизвестни“ (2
Кор. 2:11). И какви са неговите замисли?
Той знае, че Иисус го победи на кръста
и отне цялата му власт и сила. Също така
знае, че портите на ада, най-силната част
от неговото царство на тъмнината не
може да устои пред мощта на Христовата
църква изпълнена с присъствието на
Святия Дух (Матей 16:18). Дяволът знае кой
е неизчерпаемият източник на сила на
християните – общението им със Святия
Дух и близостта им с възкръсналия Божи
Син – Иисус Христос. Понеже всеки
християнин пребъдва чрез вяра в тези
святи взаимоотношения с Бога, цялата
хитрост и лукавство на нашия враг са
насочени към това, да събаря и отслабва
вярата ни в Него.
Когато
църквата се моли в единство и в Святия
Дух няма власт и сила, която да устои
пред мощта на Бога, която се освобождава.
Затова огромна част от усилията на
сатана са насочени към това да разединява
църквата, да отмества фокуса на нейното
служение и молитви. Той няма нищо против
да си имаме богослужение, но да нямаме
любов един към друг, да таим непростителност
и злоба към брат или сестра. Също така
дяволът няма нищо против да раздаваме
храна и дрехи на бедните, само да не
споменаваме нищо за покаяние от греховете
и вяра в Иисус Христос. Той няма нищо
против да се молим, но не и по Божията
воля в силата на Светия Дух. Егоистични
молитви като „Благослови мен и семейството
ми, дай ми по-висока заплата, дай ми, дай
ми, дай ми...“ не са заплаха за царството
му. Но когато църквата се моли „да
напредва бързо Божието слово и да се
прославя“ (2
Сол. 3:1), когато се моли за враговете на
Христовия кръст
и
за съживление и сила от Светия Дух,
когато се моли да бъде Божията воля и
да дойде Неговото царство, тогава силите
на
тъмнината имат
сериозен
проблем. Едно от най-неизползваните или
неправилно използвани оръжия на църквата
е именно молитвата. Но е сигурно, че няма
ситуация, в която човек да не може да се
моли, и няма искрена и богоугодна молитва,
на която Бог да не отговори.
Има
нещо, с което сатана изкушава църквата
и я прави напълно неефективна. Това е
сребролюбието. Сам нашият Бог и Спасител
Иисус ни предупреди, че който обича
парите, не може да служи и да обича Бога.
Сребролюбието е в самото сърце на
неверието. Невярващият и безбожен човек,
по дефиниция е сребролюбец. Сребролюбивата
църква по подразбиране е църква, която
е отхвърлила Христос (Откр. 3:20). Силата
на парите е
в
това, че обещават сигурност. В Притчи
18:11 е записано: „Имотът
на богатия е неговият укрепен град и е
като висока стена във въображението
му“. За
да покаже, че животът ни не се състои в
многото ни имот, и да ни предупреди за
опасността от алчността, Господ
Иисус
разказа притчата за един богаташ, който
натрупал много блага и размишлявал в
себе си, че няма къде да ги събира. Той
планирал да си построи по-големи житници,
в които да събере всичкото си жито и
блага, след което да каже на душата си:
Душо,
имаш много блага, натрупани за много
години. Успокой се, яж, пий и се весели.
Неразумният
богаташ търсил сигурност и спокойствие
в богатството. Отговорът на Бог бил
отрезвяващ: Глупако!
Тази нощ ще ти изискат душата; а това,
което си приготвил, чие ще бъде?
(Лука
12:15-21) Заплахата да не загубим душата си
би трябвало да ни държи нащрек срещу
изкушението на алчността. Въпреки това
и днес много християни се впускат в
преследване на временното богатство
пренебрегвайки небесното призвание.
За съжаление чрез тях се изпълнява
Божието слово „Защото
сребролюбието е корен на всякакви злини,
към което, като се стремяха някои, се
отклониха от вярата и пронизаха себе
си с много болки.“
Такива
християни губят радостта от живата вяра
в Христос, губят реалността на близкото
общение със Светия Дух. Накрая отпадат
от вярата и страдат излишно поради
своето отстъпление. Парите не могат да
ни дадат сигурността и мира, за които
копнеем. Точно както никой не може да
задоволи жаждата си със солена вода,
така и хората, които уповават на парите
никога не могат да бъдат удовлетворени
от тях. Иисус може да ни измъкне от силата
на този фалшив бог. Той ни призовава да
Го следваме. Той ни призовава да сме
щедри и да инвестираме парите си в
Божието царство, в нещата с вечна стойност
(Мат. 6:19-21). Ако не сте сигурни дали парите
са вашия бог, спомнете си как реагирахте
последния път, когато останахте без
тях. Бяхте ли спокойни, че Бог ще се
погрижи за вашите нужди, или трескаво
прехвърляхте планове как смятате да
изкарате бързи пари? Друг начин да
изпитаме себе си е като помислим как и
за какво харчим парите си. Обикновено
там където даваме най-много от свободните
си пари, там е нашето сърце. Ние даваме
пари за това, което ценим и обичаме.
В
духовната война има и друга област, в
която много християни падат, смъртоносно
ранени. Това е любовта към света. Въпреки,
че Свещеното Писание изобилства от
предупреждения да се пазим от любовта
към този свят, съблазните на светските
удоволствия често се оказват по-силни
от здравия разум. Ако има нещо, което ни
прави врагове на Бога, това е да сме
приятели на света (Як. 4:4), т.е. да обичаме
земната суетна слава и греховните
плътски удоволствия. Много от нас
измерват своя успех в работата, служението
или някоя друга област по похвалите,
които получават от хората. Това, обаче
не е Божият критерий за успех. Същите
хора, които ви хвалят днес, ще ви хулят
утре. Божието слово ни увещава да очакваме
похвалата и наградата си не от хора, а
от Бога
(1
Кор. 4:5; Римл. 2:29). В библията можем също
да открием пророчески предупреждения
за това какви ще бъдат лъжехристияните
на последното време. Някои от характерните
им черти са себелюбие, сребролюбие,
„повече
обичащи удоволствията, отколкото Бога“
(2
Тим. 3:3-4). Не се сещам за време, в което
християните да са били подложени на
повече изкушения в тази област от
днешното. Безбройни са малките удоволствия,
които ни се предлагат: филми, музика,
всевъзможни вкусотии, игри, почивки,
масажи и т.н. Сами по себе си тези неща
може да не са неморални, но когато
завладеят нашите мисли и желанието ни
за тях надделее над желанието да
прекарваме време с Бог и словото Му,
тогава те се превръщат в идол, който ни
отделя от Бога и ни отвръща от вярата в
Христос. Тези малки удоволствия угаждат
на плътта и естествените ни желания и
точно в това е най-голямата им сила.
Постепенно те ни завладяват, изсмукват
от нас всеки порив да се покоряваме на
Христос и да умъртвяваме похотите на
грешното си естество. Кръстът, без който
не можем да бъдем истински ученици на
Иисус, се превръща в непосилно бреме,
от което трябва да се отървем. Така се
превръщаме неусетно във врагове на
Христовия кръст, „чиито
бог е коремът, чиято слава е в техния
позор, които отдават ума си на земните
неща“ (Фил.
3:19).
Едно
от изкушенията, което дяволът постави
на пътя на Господ Иисус, беше предложението
да получи царската корона, но без да
отиде и да умре на кръста. Иисус
действително получи слава, величие и
вечно владичество от Своя Баща – Бога,
но не и преди да изпълни волята Му, която
включваше страданията и смъртта на
кръста за греховете ни.
Най-голямото
изкушение, което и днес дяволът
поставя
на пътя на християните е същото – да се
опитваме да бъдем ученици на Иисус, но
като отказваме
да
понесем кръста си. Това означава, че
приемаме
само
външното
благочестие, а не святостта на сърцето,
без която от външното благочестие няма
никаква полза; че
се
опитваме да изглеждаме праведни в очите
на хората и
търсим
благословенията на Бога, но без да
подчиним егоистичните си желания и
амбиции на Христос; че
служим
на Иисус, но без да сме зависими от
ръководството на Святия Му Дух; че
проповядваме
за
Христос, но не развиваме начин на живот,
благочестив характер, който Го прославя
и ни прави годни за царството Му.
Апостол
Петър във второто си послание ни учи,
че тези, които умножават добродетелите
в живота си, са хората, които не са
безделни, нито безплодни в познаването
на нашия Господ Иисус Христос (2 Петр.
1:8). Добродетели като твърдост във вярата,
смирение, себеобуздание, любов към
другите християни, вярност, чистота на
мислите и делата, ни правят истински
светии. Тези добродетели дяволът не
може да фалшифицира. Те винаги са били
непогрешимият белег на истинските Божии
деца. И те могат да станат част от нашия
характер само когато понесем кръста си
и следваме Христос, когато Го направим
наш Господар и предадем целия си живот
в ръката Му, когато Му покорим волята
си и нашата сърдечна молитва е „Не моята
воля, но Твоята да бъде, Господи!“. Когато
сме покорни на Иисус и Му се доверяваме,
Той е този, който ни избавя от враговете
ни. Попитали една възрастна християнка,
която водила изключително победоносен
и добродетелен живот каква е тайната
на нейната сила. Отговорът ѝ бил: „Когато
дяволът почука на вратата на сърцето
ми, аз оставям да отвори Иисус!“. Когато
Мартин Лутер минавал през изключително
тежък период, в който сатана непрестанно
го тормозел с обвинения в мислите му,
той се молел на Иисус с молитвата: „Аз
съм Твой, спаси ме!“ Така той преодолял
това време
на
тежка депресия.
Макар
че изкушенията на нашия враг са силни,
човекът, който бди в молитва може да
живее победоносен живот и да не падне
в изкушение. Бог, преди всичко останало,
желае да оформи богоугоден и добродетелен
характер в нас. За християнина, който
търси святост и желае да върши волята
на Бога, няма изкушение достатъчно
голямо, за да го събори. Понеже познава
своя Бог и е въоръжен с всяка духовна
добродетел, той устоява на хитростите
на дявола. Така той стои в победата на
нашия Господ Иисус, който на кръста
унищожи всяко оръжие на враговете ни.
Затова днес всеки, който вярва в Иисус
има победа над любовта към парите,
любовта към света, гордостта и неверието.
Нека да стоим в победата на Господ Иисус.
Нека не се опитваме да се борим с плътски
усилия в духовната битка, а да
заякваме в Господа и в силата на Неговото
могъщество,
Който ни дава победата! Нека общението
на Светия Дух да бъде с всички нас!
Няма коментари:
Публикуване на коментар