Мълчанието на Иисус

 

 „И когато Го обвиняваха главните свещеници и старейшините, нищо не отговаряше. Тогава Пилат Му каза: Не чуваш ли за колко неща свидетелстват против Теб? Но Той не му отговори на нито едно нещо, така че управителят се чудеше много.“ 

 Евангелие от Матей 27:12-14

      Колко тежък момент! Иисус е несправедливо обвинен и Го очаква ужасна, мъчителна смърт. Той може да се защити. Той трябва да се защити. Той не може просто така да мълчи! Цялата жадна за кръв тълпа е срещу Него. Главните свещеници и старейшините хвърлят лъжа след лъжа срещу Него. Той трябва да каже нещо. Пилат наблюдава обвинителите. Вижда тяхната завист. Вижда тяхната омраза. Иисус не мрази. Той мълчи. Защо мълчи Иисус? Не знае ли, че ще Го убият, ако не се защити. Той знае. Той очаква това. Той е подготвен за това, решен да умре. Защото ни възлюби, докрай ни възлюби. 
 

     Иисус не се страхува. Той е пред Пилат за това. Той трябва да умре. Човешкият Син изпи горчивата чаша. Той се натовари с човешкия грях. Колко тежък товар! Толкова тежък! Иисус иска час по-скоро да се отърве от този грозен товар. Той впи острите си нокти в душата Му да такава степен, че Иисус „стана грях за нас“. Взорът на Иисус беше не към Рим, а към Голгота. Не към човешката слава, а към славата, която имаше с Бог Бащата и Светия Дух още преди да сътвори света. 

 

      Къде е Иисус? Той е сам срещу всички – там, на подсъдимата скамейка. Всички злобни езици са наточени като ножове срещу Него. Лицата на обвинителите са изкривени от злоба и желание да Го видят разпънат. Да се отърват от Него веднъж завинаги. Да не го виждат и чуват вече. Неговата светлина да не смущава вече мрачните им души. Да не ги плаши вече като показва какво има в сърцата им. Да не повдига булото на мнимата им праведност. Да угасне пламъкът, който Той разпалва в душите на хората. Пламъкът на Неговото учение и безусловна любов. Пламък на любов към Бога и хората. Пламък на святост, праведност и истина. Пламък на справедливо и смирено приемане на другия. Те са решени да го угасят, дори и да ги опари. Дори и да ги изгори. Тях и децата им. Невинната кръв на Иисус да бъде на тях. Те да са виновни за проливането на невинна кръв. Кръвта на Праведния – за неправедните. 

 

      Какво ще кажем ние? Къде сме ние? На подсъдимата скамейка или на мястото на крещящата и обвиняваща тълпа? Точим ли езици срещу слабия, когато имаме възможност да го осъдим? Желаем ли да покажем превъзходство над тези, които поставят под въпрос нашата компетентност? Стремим ли се да изхвърлим и дискредитираме тези, които изглежда, че се справят по добре от нас? Мразим ли тези, които ни изобличават за греховете ни? Носим ли духа на Каин, който уби брат си Авел за това, че делата му бяха угодни на Бога, а неговите собствени не бяха? Готови ли сме на всичко - дори невинни хора да страдат, само за да докажем, че сме прави? А готови ли сме да понесем чужда вина, чуждо наказание? Готови ли сме от любов да дадем гърба си „на биячите и бузите си – на скубачите“, да не скрием лицето си от опозоряване и заплюване (Исая 50:6)? Готови ли сме да премълчим, когато ни онеправдават, да не хулим, когато ни хулят? Да побеждаваме злото с добро? Да търпим, когато стане нетърпимо? Готови ли сме?