Очарователна религиозност...

 

„И така, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога

чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез когото ние

посредством вяра сме придобили достъп до тази благодат,

в която стоим, и се хвалим с надеждата за Божията слава.

И не само това, но се и хвалим със скърбите си“ Римл. 5:1-3а

„Едно е да страдаш; друго е да станеш професор на факта, че някой друг е страдал [...] професорите и пасторите (свещениците) живеят като представят страданията на другите, и това се счита за религиозност, дори необичайно дълбока религиозност [...] очарователна религиозност, точно толкова истинска, колкото чай, направен от парче хартия, която преди време е стояла в чекмедже до друго парче хартия, което някога е било използвано да обвие няколко сухи листа от чай, от които вече три пъти е бил правен чай“

Сьорен Киркегор

Винаги е по-лесно да разказваме за това как други са страдали и устоявали във вярата в Христос, отколкото сами да живеем по този начин. Тази схоластическа, очарователна религиозност (по думите на Киркегор) е изключително привлекателна. Тя е привлекателна с това, че може да я имаме без да ни струва нищо. Такава религиозност може да бъде с лекота практикувана пред телевизора с чипс и енергийна напитка в ръка. За да имаш тази религиозност не е необходимо да предприемеш рискови действия за вярата си в Христос. Всеки от нас може да живее лесно с идеята за страданието, когато не страдаме ние. Идеята за страданието, както идеята за това да направим велики неща за Бога е също толкова очарователна, колкото и религиозността. Човек може цял живот да мечтае да направи нещо голямо, и никога да не стане от удобния си фотьойл. Защо това е така? Защото идеята да направим нещо добро се маскира като самото добро. Защото е много по-лесно, когато една идея не ни харесва, просто „да сменим канала“ без никакви последствия! Когато сме безделни, ние започваме да се заблуждаваме, че намерението или идеята за доброто е тъждествено с него. Нещо повече: човек може да има искреното намерение да бъде верен докрай на Господ Исус, но когато дойде часът на изпитанието, да обърне гръб на Бога.

Апостол Петър, както знаем, е един такъв човек. Той е сред флагманите на Господ Исус. Винаги е на предна линия, когато се случва нещо. Винаги е готов да говори, и има искреното намерение да бъде верен на Христос, дори и всички други да Го предадат. Но когато идва мрачният час на изпитанието, в който Господ е бит и подиграван пред очите му, а хората започват да го разпознават като един от учениците на Исус, той изведнъж започва да постъпва така както не е предполагал. Вероятно той с изумление чува от собствената си уста думите: Не Го познавам! (Лука 22:57), а после чува изобличителната песен на петела и вижда скръбния поглед на Исус. Страхът за него се оказва препънката, която го връща три години назад в неговата очарователна рибарска религиозност.

Друг такъв човек е богатият началник, който пита Господ какво да направи, за да наследи вечен живот (Мк. 10:17). След като разбира каква цена трябва да плати си тръгва наскърбен. Той отново се връща в нещастния си очарователно религиозен живот.

В друг случай един книжник, който иска да следва Исус, получава от него отрезвяващ отговор. Книжникът заявява: „Учителю, ще Те следвам, където и да отидеш!“, а Господ му отвръща, перифразирам: Ти готов ли си да бъдеш бездомник като Мен? (Мат. 8:19-20).

Апостол Павел в днешния текст от посланието към римляните казва нещо забележително: „Ние ... се хвалим с надеждата за Божията слава. И не само това, но се и хвалим със скърбите си...“ (Римл. 5:2-3). Как можем да се хвалим с нещо, което ни причинява душевна или физическа болка? Не са ли скърбите проклятие, от което трябва да се отървем? Не звучи ли това почти налудничаво? За плътския ум наистина това звучи много нелогично, но за тези, които са оправдани и имат мир с Бога, достъп до милостта и любовта Му в Христос, и имат надежда за Божията слава, която ще се открие, скърбите са само стъпало към „славата, почестта и безсмъртието“, което Бог ще дари на тези, които са Му верни.

Скърбите понякога са „родилните болки“ на Божието избавление. Ние не трябва да забравяме библейското свидетелство на книгата Естир, когато след заповедта на царя против Божия народ „настана голяма скръб между юдеите и пост, и плач, и ридание; и мнозина имаха под себе си вретище и пепел“ (Ест. 4:3). Знаем, обаче, как завършва историята. Царят след застъпничеството на Естир пощадява юдеите и им позволява да се защитят от всеки, който ги нападне. „И юдеите имаха светлина и веселие, и радост, и почест. И във всяка област и във всеки град, навсякъде, където стигна заповедта на царя и разпоредбата му, имаше веселие и радост за юдеите, пируване и празник.“ (Ест. 8:16-17). Скръбта им се обръща в радост и плачът им – в ликуване.

Да, и днес ние скърбим, макар и за различни неща. За известно време ще се въздържаме от това да се събираме в храма. Но макар и пръснати, ние сме едно в Христос. Това време, което предстои, може да бъде не само време за подготовка за празнуването на Великден, но и за задълбочаване на нашите взаимоотношения с Бога, време за четене, пост и молитва, време за нашите семейства, време за преоценка на нашия живот. Това може да бъде време, в което да премахнем всичко очарователно религиозно от нашето мислене и действия, така че Христос да бъде нашата светлина и нашия живот. Единствено Той!