Християнското единство

В днешния объркан свят хората все повече говорят за единство. Всички виждат горчивите плодове, които дава сепаратизмът във всичките му проявления. Всички ние знаем за милионите избити хора по време на двете световни войни, за спорадичните геноциди в Армения, Руанда, Босна, и стотиците, а може би хиляди други, за които не знаем. Днес етническата омраза е по-силна от всякога. Българи мразят цигани. Македонци мразят българи. Албанци мразят македонци. Сърби мразят албанци. Списъкът може да продължи до безкрай. Виждаме как се изпълнява Божието слово, че в последните дни „ще се надигне нация (етнос) против нация (етнос) и царство против царство; и на разни места ще има глад, (епидемии) и земетресения“(Мт. 24:7). В този егоистичен и индивидуалистичен свят, когато гръмко се говори за глобализация, за световно обединение, се има предвид събиране в едно на различни, дори взаимно противоречащи си елементи. Това мислене се е прехвърлило и в църквата. Ние си казваме: Важното е да се събираме заедно. И наистина е много важно да се събираме, за да се молим, да се покланяме на Бога, да четем Неговото записано слово и да го проповядваме. Много от нас, обаче, си спомнят, че по времето на комунизма също се държеше да се събираме на манифестации и народни празници. Дори пишеха отсъствия и ни държаха сметка, ако някой липсваше. Така че и комунизмът, и фашизмът събират хората по един изкуствен, но много резултатен начин. Това правеха и народите, когато строяха Вавилонската кула. Бог им беше казал да се разпръснат по цялата земя, да я напълнят и обладаят. Те, обаче, се събраха, за да се опитат да докажат, че могат и без Бога. В своето единство, те се оказаха врагове на Бога. Това, че се събираме заедно не е гаранция, че сме изпълнени с Духа на единството. Всеки член на днешната църква мисли за себе си преди всичко в единствено число. Проблемът на човека до нас вече не е наш проблем. Ние сме загубили разбирането за църквата като вселенска общност, не като нещо закърпено от разнородни елементи, а едно монолитно цяло, обединено от свързващото и освещаващо присъствие на Божия Дух и от господството на Иисус Христос. Днес ще говорим именно за това, какво означава да сме свързани в единство, какво не означава да сме свързани в Дух на единство, и какви благословения очакват тези, които имат братско отношение към другите християни.

Нека първо да видим какво означава да сме свързани в Дух на единство. На първо и основно място да бъдем родени от Бога. Има две рождения - плътско и духовно. Иисус каза, че роденото от плътта е плът, но роденото от Духа е дух. В първото участваме всички хора под слънцето, всички, които сме родени от жена. Но има и духовно рождение, в което мъртвият човешки дух се възражда за нов живот. Светът е пълен с духовно мъртви хора. Дори съвременната църква е пълна с духовно мъртви „християни“. Какво имам предвид? Да си духовно мъртъв означава да живееш живота си отделно, независимо от Бога, Който е Източникът на живота и на всяка радост. Духовно мъртвият човек не се интересува каква е Божията воля за живота му. Той никога не си задава въпроса: „Животът, който живея угоден ли е на Бога?“, а върши всичко, което сам сметне за правилно. Водещият принцип в живота му е: „Аз съм господар на живота си и знам кое е най-добро за мен. Ще правя всичко, което ми се прави и така ще бъда истински щастлив“. Такъв човек не мисли за Бога, защото не Го познава. Той не познава Иисус и не Го обича. Но човекът, който е роден от Бога е различен. Той мисли за Него, говори Му в молитва, интересува се най-много от Него и постъпва според Божията воля. Роденият от Бога обича хората, особено християните. Това е така, защото „любовта е от Бога; и всеки, който обича, е роден от Бога и познава Бога“ (1 Йн. 4:7). Роденият от Бога е мирен човек. Той не се стреми да налага себе си и своето мнение и да доминира над другите. Със смирение, кротост и дълготърпение, той претърпява грешките на другите Божии деца и се стреми да бъде в мир с всички. Така християнинът се стреми да запази единството в Духа. Това единство е реалност за всеки, който действително се е посветил на Господа.

Ако се опиташ да разделиш един човек на части ще се получи доста кървав филм. Никой нормален човек не си реже ръката, защото не е еднаква с другата, или защото е бутнал и счупил ваза с нея. Всеки от нас полага грижи за цялото си тяло. Така и на всеки християнин му е скъпа църквата като тяло на Христос, затова и се стреми да има мир с останалите Божии деца. За да имаме истинско християнско единство е необходимо да бъдем родени от Бога, защото християнството се състои не в това да имаме дълбоки богословски познания, а в това да бъдем деца на Бога.

На второ място, за да бъдем свързани в единство трябва да научим какво означават думите "Милост искам, а не жертва!", да проявяваме милост към хората около нас. Този свят не знае милост. Хората се мразят един друг. Днешните политици са ангажирани с това да се критикуват един друг и да показват колко другия е по-некадърен. Дори съпрузите в семействата воюват един с друг, нараняват се с остри думи и злонамерени действия и често стигат до развод. Ние трябва да сме смирени и да помним, че сме само пръст, „продадени под греха“. Никой от нас не е застрахован от това да падне, да съгреши. Често днес, когато от християните някой съгреши другите са склонни да го отхвърлят. Той или тя вече за тях не съществува. Когато някой е извършил сериозен грях, първото, което правим често е, да се дистанцираме и да кажем като ап. Петър, когато се отрече от Исус: Не познавам този Човек, за Когото говорите! Ние не сме ангажирани активно с неговото изцеление, а с това да опазим себе си чисти, да не се "оскверним". Тайната ни мисъл е „Добре, че не съм като него. Той е лош, аз съм добър човек. Аз не постъпвам като него.“ Забравяме обаче, че от високо лесно се пада. Господ се противи на горделивите, а на смирените дава благодат. Колко от нас, когато видим, че някой греши, страдаме от това и правим всичко по силите си да го отвърнем от грешния му път. Ако го правите, значи сте в правия път. Но тенденцията като цяло е, че лесно осъждаме хората за техните грехове и много трудно съдим себе си за нашите.

Много хора днес смятат, че единствено те знаят истината. Други смятат, че не са единствените, които познават Бога, но че те Го познават най-добре. Трети възприемат всички християни като равни, а другите - за по-горни от себе си. Те въплъщават в себе си Духа на единството. Всеки, който е повярвал в Господ Иисус Христос е призован към това единство. Без Бога ние всички се разпръсваме. Светът е едно място на разруха, самота и отчуждение. Често хората се събират заедно, за да задушат в сърцата си убийственото чувство за самота, но дори и тогава са самотни. Иисус дойде, за да събере всички Божии деца в едно, за да ни върне отново към Бога и да ни даде смисъл и радост в живота (Йн. 11:49-52). Той разруши чрез смъртта Си греха, който ни разделя и разпръсва. Той даде живота Си, за да направи от всички хора един народ, едно стадо с един Пастир (Йн. 10:16). Всеки, който вярва в Иисус и Го следва обича всички хора, особено другите християни. Обичаш ли хората - и добрите, и лошите? Ако да, ти си Божие дете, защото който обича е роден от Бога и познава Бога.

Нека да поговорим малко и за това какво не означава християнското единство. Първо то не означава да бъдем еднакви. Божието царство не е матрица, която обезличава хората и ги прави идентични. Светът постъпва така. Огледайте се и вижте младите хора. Те обичат да подражават, понеже не са достатъчно уверени в своята уникалност. Събират се в групички, които не търпят да си различен. Различните са аутсайдери. Те са обект на подигравки и отхвърляне. Сектите постъпват по същия начин. Те не ти дават свобода на мисълта, свобода да изразиш себе си и дарбите, които Бог ти е дал. Те потискат и смачкват всяка инициативност или произвеждат фанатици. Божието царство е друга реалност. То е „правда, мир и радост в Светия Дух“(Римл. 14:17). То е свобода в Светия Дух. Свобода не да грешиш, а да се покоряваш на Бога. Свобода да бъдеш различен, без да накърняваш достойнството на никое човешко същество.

Прочетохме в днешния текст как учениците на Христос виждат човек, който не ги следва, но гони демони в Името на Иисус. И какво мислите правят? Забраняват му. Защо? Защото не ги следва. Днес някои църкви си позволяват да забраняват на хора да служат на Бога по малко по-различен начин от възприетия в своята традиция. Какво мисли Иисус по този въпрос? „Не им забранявайте! - казва Той. - Понеже онзи, който не е против нас, е откъм нас“(Мк. 9:39-40). С други думи - този, който не е наш противник, е наш приятел. Господ Иисус ни дава свободата да мислим различно един от друг, без това да нарушава нашето единство. Това единство не е душевно. То не започва от нас. Бог е инициаторът. Той дойде за нас, Той стана човек за нас, Той пожертва Своя Син за нас, Той ни намери, даде ни вяра и покаяние, прости греховете ни и ни направи едно в Христос. Често се заблуждаваме, че когато направим заедно това или онова, ние демонстрираме нашето единство в Господа. Това обаче не е напълно вярно. Ние можем да сме единомислени за едно, но да сме на противоположното мнение за друго. Колко от нас, например, могат да се похвалят, че с половинките си са винаги на едно и също мнение? Понякога прехвърчат искри, нали? И това е нормално, защото сме различни, но въпреки това продължаваме да се обичаме. Единството ни не е в единомислието, нито в желанията. Християните могат да имат твърде различни мнения по някои богословски проблеми. Те могат да се молят по различни начини, да служат на Бога по различни начини, да тълкуват някои места от Писанията по различни начини. Но никой от нас не знае и не разбира в пълнота. Всеки мислещ човек ще признае, че нашата природа е несъвършена, и че отличителен белег на човека е да се заблуждава в някои неща и да допуска грешки. Нашето единство не е в еднаквостта. Нашето единство е в любовта ни един към друг. Обичаш ли Господ Иисус? Спрял ли си да се оправдаваш пред Бога чрез своите дела? Разчиташ ли единствено на оправданието, което е чрез вяра в Христос? Принуждава ли те Божията любов да Му служиш и да се радваш в Него със страхопочитание? Желаеш ли да вършиш всичко само за Божия слава? Отхвърлил ли си всяко огорчение, непростителност, злопаметност спрямо другите хора? Боиш ли се повече от всичко да не оскърбиш Бога, повече дори и от смъртта и ада? Ако отговорът ти е да, значи сме на един Дух, вървим в една и съща посока и имаш моето сърдечно приятелство.

Накрая ще се спрем и на благословението от това да сме в единство с другите християни. Господ Иисус обеща, че „ако някой ви напои с чаша вода в Мое Име, понеже сте Христови, [...] той никак няма да изгуби наградата си“(Мк. 9:41). С други думи, ако направи и най-малкото добро, на най-невзрачния от нас, заради това, че е християнин той няма да изгуби наградата си.

Някой може да каже: „Какво пък толкова може да ме възнагради Христос?“. Виж, приятелю, Господ Иисус не казва, че който е милосърден към Божиите деца ще бъде възнаграден, а че няма да изгуби наградата си. Ако някой обича християните и им върши добро, вече има награда. Той е благословен с всяко духовно благословение. Такъв човек, ако запази това си отношение към ближния един ден ще чуе от благословените устни на нашия Господ думите: „Добри ми и верни слуго, влез в радостта на Господаря си“. Такъв човек е верен на Господ Иисус, защото обича християните. За него Бог е приготвил това, което „човешко око не е виждало и на човешко сърце не е дохождало“. В любовта ни един към друг не бива да има компромиси. Господ ясно ни заяви, че простителността ни към другите хора и особено към християните трябва да бъде безгранична, каквато е милостта на Бога към нас.

Някой от вас може би си мисли: „И какво толкова, ако съм скаран с някого и не съм му простил?“ Приятелю, църквата Христова кърви поради такова мислене. Такъв голям грях против единството на Христовото тяло не може да се приема толкова равнодушно. Човек, който не е простил не може и да обича. Той сам отлъчва себе си от Христос. Как можеш да очакваш да получиш прошка от Бога за греховете си, когато ти не искаш да дадеш? Неугасимият огън е малко наказание за човек, който презира и мрази. Ако не се помирим всеки с ближния си, ако не се погрижим да даваме пример за християнска любов и солидарност, няма бъдеще и надежда нито за нас, нито за България, нито за този разпадащ се свят.

Иисус се молеше на Своя небесен Баща за всички християни да бъдем едно: „Както Ти, Отче, Си в Мен и Аз в Теб, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти Си Ме пратил. [...] Аз в тях и Ти в Мен, за да бъдат съвършени в едно, за да познае светът, че Ти Си Ме пратил и Си ги възлюбил, както Си възлюбил Мен“(Йн. 17:21,23). Ако днес светът не разбира спасителната вест и не откликва на нея, в голяма степен отговорността е на нас, християните. Затова нека да се подкрепяме и да работим заедно за благовестието. Нека в днешния ден да оставим пред Бога всичко, което ни разделя, и да помним, че там, където християните са в единство Господ е заповядал благословението - вечен живот!