За прошката и любовта

„И стана и отиде при баща си. А когато беше още далеч, баща му го видя, смили се и като се затича, се хвърли на врата му и го целуваше. А синът му каза: Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син. Но бащата каза на слугите си: Бързо изнесете най-хубавата премяна и го облечете, сложете пръстен на ръката му и сандали на краката му; и докарайте угоеното теле и го заколете и нека ядем и се веселим, защото този мой син беше мъртъв и оживя, изгубен беше и се намери.“  

 Евангелие според Лука 15:20-24

 

Чрез тази притча Господ Исус говори лично на всеки един от нас. Ние можем да се огледаме в нея и да намерим себе си – дали в образа на блудния син, който криво разбира правото си на свободен избор или в лошите другари, които го използват, докато имат какво да получат от него; или в безмилостния гражданин на далечната страна, който не му позволи да се нахрани дори с храната на прасетата; или дори в образа на брата, за който справедливостта и наказанието беше по-важно от милостта и любовта. Всеки от нас е духовно мъртъв. Всеки от нас е изгубен. Всеки от нас е изоставил своя небесен Баща. Всеки от нас живее така, сякаш е господар на живота си. Ние не се съобразяваме с никой и нищо освен с нашите желания. Ние правим това, което си искаме. Ние караме другите да правят това, което искаме. Ние се караме с другите, когато не правят това, което искаме. Ние мразим другите, затова че не ни дават това, което искаме. Ние презираме тези, които лесно ни дават това, което искаме. Ние живеем както си искаме, но това не ни прави щастливи. Това ни прави нещастни и самотни! Представяме си, че като живеем сякаш Бог не съществува, като правим това, което ни харесва, ще сме истински свободни и пълноценни личности. Това обаче никога не се осъществява. Подобно на блудния син ние се оказваме в калта – при прасетата, гладни, изоставени, без истински приятели, без бъдеще, без надежда за нещо по-добро!

Колко хора днес се впускат в разпуснат живот, излъгани, че така се живее най-добре! Често чувам хора да казват, че ако не се отдават свободно на разврат, пиянство и забавления, те няма за какво да живеят! Каква мимолетна наслада им носи този начин на живот, а колко са горчиви последствията му. Мой приятел наскоро завърши трагично живота си – гладен, премръзнал, самотен, точно като блудния син. Няколко месеца по-рано той ми се хвалеше как всичко, от което се нуждае са само повече пари. Той печелеше много, но и харчеше много – парите му потъваха в хазарт, алкохол и цигари. Парите не прибавиха радост и достойнство на клетата му душа. Всичко, от което се нуждаеше, беше да се върне с покаяние и вяра при любящия Бог, Когото той упорито се опитваше да забрави!

Блудният син от притчата също се опита да забрави своя баща. Когато поиска своето наследство, той поиска това, което щеше да получи след смъртта на баща си. В един определен смисъл, той заяви, че за него баща му вече не съществува. Това отвори огромна празнота в душата му, която той се опита да запълни с неща, които да компенсират липсата на взаимоотношения с бащата, който го обичаше толкова много. Той си помисли, че любовта на неговия родител може да бъде заменена с нещо материално. Ние също вероятно си мислим понякога, че можем да заменим с нещо друго Божията любов към нас, която Той ни разкри чрез жертвата на Своя Син Исус. Но как можем да заменим злато за прах или здраве за болест? Как може майката да замени своето дете с кученце и да не чувства мъка? Как може детето да замени своята майка за лъскава играчка? Божията любов е незаменима! Липсата на Бога в живота ни не може да бъде компенсирана от нищо.

Ние просто не можем да забравим Бога! Където и да отидем, ние виждаме Неговите добри дела. Накъдето и да се запътим, Той вече ни чака там. Безбожният човек може да пита: „Къде е Бог?“, но всъщност въпросът му е „Как да избягам от Него?“. Ние забравяме Бога само когато не сме на себе си; само когато сме заслепени от собствената си страст! Но скоро болката, срама и огорчението от собственото ни бягство от Бога, ни застига и ни отрезвява! „Безбожният ще бъде уловен от своите си беззакония и ще бъде държан с въжетата на своя грях“ (Пр. 5:22).

Блудният син умираше от глад в присъствието на прасетата, когато дойде на себе си и си спомни за своя баща. Колко различен беше животът, който той си представяше от реалността, която го постигна! Това е заблудата на греха. Той ни обещава лесен живот без Бога, но това, което винаги получаваме е разочарование и скръб. „Има път, който се вижда прав на човека, но краят му са пътища на смъртта“ (Пр. 14:12). Може би неразумният син си мислеше: „Веднъж се живее; не искам да прекарам младостта си работейки като вол на нивите на баща си! По-добре да се позабавлявам и да умра щастлив!“ Той напусна уюта и сигурността на родния си дом, за да търси силни усещания и неясни приключения. Това което получи беше силно душевно терзание и ясно осъзнаване на собствения си провал. В крайна сметка, след години той осъзна: „ У дома ми беше по-добре!“.

Може би и ние днес сме огорчени и обезнадеждени от това, което ни е постигнало. Ние вероятно сме обидени за това колко несправедливо и жестоко някой се е отнесъл към нас. Или сме гневни как нашите „приятели“, които дълги години са споделяли трапезата ни, не са ни помогнали, когато сме имали нужда. Или просто сме неудовлетворени от живота, понеже смятаме, че заслужаваме повече. Ние винаги сме склонни да обвиним другите хора за нашите несгоди. Някои дори дръзват да обвиняват Бога за проблемите си. Но ние ясно можем да видим кога блудния син от притчата се почувства толкова зле – дълги години след като бе напуснал своя дом.

Господ Исус ни показва в тази притча не само източника на страданията ни, но и средството, с което да ги преодолеем. Всички сме отделени от Бога. Това е източникът на всички наши дълбоки и неразрешими проблеми. Ние не Го познаваме и не Го обичаме. Ние искаме да живеем живота си независимо от Него. Искаме сами да владеем живота си. Исус ни показва и средството, а именно покаянието – съжалението за собствения грях, признанието му и желанието да се завърне при своя баща.

Покаянието и вярата в Исус са средството, чрез което ние се помиряваме с Бога и започваме нов живот с Него. Обаче има и нещо повече в тази история. В нея Господ ни показва и основата на помирението ни с Бога. Без тази основа, помирението ни с Него би било невъзможно, както е невъзможно без здрава основа да бъде изграден небостъргач. Без тази основа бащата никога не би приел обратно своя син, който го бе опозорил и бе пропилял имота, събиран с много труд и усилия. Без тази основа той никога не би го защитил пред недоволния му брат. Тази основа е любовта. Бащата обичаше силно своя син. Той не изчака блудния син да го моли за прошка. Той не го изчака да падне на колене пред него и да го умолява със сълзи да го приеме обратно. Бащата беше този, който се затича към сина си докато той беше още далеч, смили се за него, „хвърли се на врата му и го целуваше“ (ст. 20). Бащата беше този, който направи първата крачка към помирението. Той ясно показа благоразположението си към своето чадо. Едва тогава синът събра смелост да изкаже думите на покаяние: „Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син“ (ст. 21).

Преди да сме направили дори и една крачка към Бога, преди да сме казали дори и една дума на покаяние, Бог вече е положил основата за това. Той вече се е затичал към нас. Той вече ни очаква. Той е готов да ни приеме. „Когато ние бяхме още немощни, на определеното време Христос умря за безбожните. ...Бог доказа Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас“ (Римл. 5:6, 8). Бог ни уверява в любовта Си. Той ни умолява да се помирим с Него. Ние сме коравосърдечните, не Той. Често Бог се представя като сърдит дядка с накърнено достойнство, който трябва да бъде умилостивен като правим много добри дела, като се самообвиняваме, като му се молим дълго и прочувствено, за да благоволи да чуе молитвата ни, без никаква гаранция, че ще ни прости след това. Но това е една карикатура на Бога, а не Неговия истински образ. Господ Исус ни показа какъв в действителност е Бог. Той е любящ Баща. Той чака да смирим себе си и да дойдем при Него. Той вече в Христос е примирил света със Себе Си (2 Кор. 5:19). Той вече е отворил вратата на Своето благоволение и ни чака да влезем през нея с покаяние и вяра. Тази врата е Исус Христос. Никой не идва при Бог Отец, освен чрез Него. Той ни примири с Бога, и Той стана нашият спасителен кораб, с който да преплуваме океана на Божия справедлив гняв. Чрез Него Бог ни приема като възлюбени синове, опрощава всичките ни грехове, и ни прави способни да станем праведни хора.

Къде си ти днес? Запътил ли си се с покаяние към Бога или все още пируваш с фалшивите другари? Където и да се намираш, Бог те обича, скърби за теб и те очаква да се върнеш при Него! Ще го направиш ли днес?